Дали си струва да се замислиш защо разведените, все още добре изглеждащи жени, така натрапчиво се устремяват към поредната разочароваща връзка? Какъв им е проблемът на тези същества?

Не е трудно да бъдат разпознати на улицата. Гледат някак странно... Извръщат глави, когато се разминават с влюбени двойки. Разхождат се рано сутрин или по залез слънце по плажа, с увесили носове обувки на висок ток в ръка. Събират разсеяно мидички, които като се приберат вкъщи, изхвърлят в кофата за боклук. И плачат... Господи, тези жени произвеждат толкова много сълзи! Да, разведените, все още добре изглеждащи...

Жените понасят по различен начин липсата на любов. Някои се страхуват до безумие от мисълта, че могат да останат сами. Съгласни са на всичко, за да могат да покажат съпруг и баща пред обществото. Нищо, че вечер пак си лягат сами. Важното е, че на празници той е там в семейната идилия, създадена от тъща и свекърва. Други се затварят дълбоко в депресивните си състояния, сипейки жлъч по онази, която е успяла да им отнесе макета, представян в социалните им среди като съпруг. Трети, трети решават да продължат живота си въпреки всичко. Впиват нокти в кариерата си, в децата си. Оформят се в стройни групички и налагат усмивките си всяка вечер върху свежите си красиви лица. Всяка една от тях обаче се оглежда... Чака и се надява... Какво виждат ли? Онзи, който са сглобили в дългите нощи, в които не са успели да заспят, защото няма прегръдка, в която да потънат.

Жените, разведените  жени, често правят компромиси. Налагат си да идеализират образа на онзи, който им предлага рамо и носна кърпичка. Понякога той изчезва, осъзнавайки, че бремето е твърде непосилно за неговите плещи. Друг път остава, за да натяква до края на живота им, че е отгледал чужди деца.

Аз съм една от тях, да... с етикет „разведена” на челото. Правила съм същите грешки, защо ли?! Защото съм жена. Защото си въобразявам, че грижейки се за комфорта на онзи до мен, му благодаря за това, че е останал до мен. Не е ли безумно? После идва моментът, в който виждам компромиса и разбирам, че не съм в състояние да го правя до края на живота си. Защото той не ми дава нищо, освен присъствие.

Постепенно с времето започнах да осъзнавам, че свободата на една жена дава преимущество.  Отворен билет за мъжкия свят. Успокоих се и спрях да търча като разгонена хрътка по улиците и да подавам сигнали: „Хей, аз съм сама, искаш ли да си играем на семейство?”.

Намерих себеподобни. Жени, достатъчно силни и сприхави, за да унищожат егото на всеки, който не е достатъчно мъж. Установих, че ми е хубаво да тичам в два през нощта по пижама по улиците, за да изпия чаша горещ шоколад с приятелка, почувствала се в „дупка”. След първата чаша обикновено вече се превиваме от смях и става леко... проблемът е забравен. Прекрасно е да си в състояние да вземаш решения, без да даваш обяснения, защо, с кого, как? Откакто спрях да се озъртам за „мистър принц, аз съм твоята принцеса, подари ми златна ябълка и аз ще ти родя три момчета”  видях, че съм забавна за самата себе си. Позволявам си книги, които с радост разхвърлям из цялата мансарда, в която живея. Чета ги по няколко, сякаш греба от различни видове сладолед. Не се чувствам виновна, че вместо в неделя да оближа цялата къща, просто си пия кафето до четири след обед в леглото. Не се дразня, че червените ми обувки на висок ток все още стоят на стъпалата към спалнята ми, след последното излизане оня ден. Гледам филми цяла нощ и никой не мърмори да намаля телевизора, да изгася лампата, да спра климатика, защото му е топло...

Странно звучи на повечето, предполагам... Но все си мисля, че когато човек осъзнае всъщност колко ценен е той самият, колко важно е неговото мнение и решение, постепенно започва да се обича. Някъде четох, че жените до двадесет години правят грешки, е аз направих две... една след друга. В тридесетте си години си научават уроците. Мисля, че започнах да уча. Е, не мога да обявя, че съм най-блестящата от випуска, но поне се старая. Първият и най-важен материал, който усвоих съвсем наскоро е, да не изпадам в паника от факта, че съм сама. Вторият... да не правя компромиси. Ако ги направя, ще намразя отново себе си и ще нараня другия. Третият... е, той е доста отрезвяващ... Онзи с коня, замъка, бялата усмивка, широкия гръб, шекспировите сонети в едната ръка и цветето за мен в другата не съществува. Това ме кара пак да се усмихна.

Първият път, когато го представих на приятелките си, беше повод за нова бутилка мартини, луд смях и не дотам мили коментари. После, е после просто започнахме да говорим зад гърба му.

Ще излъжа, ако кажа, че понякога не ми се иска да намигна на онзи хубав мъж и вместо да си поиграем на „чичо доктор”,  да го вкарам в ритуалната зала. Но вместо това, му се усмихвам, оставям се на вятъра и вятърничавите разговори с приятелки и си казвам: „Наистина ли си готова за това? За още неделни закуски и вечери точно в седем?” Не съм, определено. Харесва ми да разполагам със себе си, по всяко време. Егоистично?! Не вярвам. Просто някои разведени, все още добре изглеждащи, намират баланса и се въоръжават с търпение, за да научат първо уроците си през своите тридесет...