Сънувам любов...
Тя бавно избледнява от настъпващата утрин.
Снощи си легнах рано и бързо заспах, но усещам, че се събуждам и ми се мрънка. Адски много. Няма на кого! Всички са нанякъде. Апартаментът е празен... Пфу. Аман! Да ти и късмета, да ти и чудото... Друго си е да има на кого да си го изкараш, да те сритат за добро утро и да те гушнат за успокоение. Да ама днес, не! „Ффф“ - простена ми съзнанието. Събудих се преди алармата, но се излежавах дълго и не ми се ставаше. Беше ми топло под завивките, а времето през прозореца беше мрачно и студено. Изглеждаше, че вали...
- Офффффффффффффффф - извиках, отваряйки очи и започнах да се мятам в леглото като риба на сухо. Поръмжах малко недоволно и скокнах от леглото. Взех си дълъг и топъл душ. Пия чаша студено кафе с мляко. Така го обичам. Днес има мляко. Не е свършило и не съм забравил да си взема ново. Това е добре, защото друг път към всичко изброено до тук като добавим и липсата на мляко и ми идва да гръмна, за отскок на деня! Слушам лека, сутрешна музика - Белослава и Графа - Сън. Прекрасна песничка, заредена с позитивизъм и любов. Тя внася хармония в душата ми. Намества чакрите ми. Действа ми като антидот.
Мале! Сутрин женското в мен надделява… Очеизвадно!
Сетивата ми се разбуждат. Бавно... Много бавно... Вече съм в метрото! Сутрин е. Рано е. Обидно рано. Убийствено рано. Настроението е тихо... Сутрешно. На границата съм на сърдитото настроение, когато през съзнанието ми пробягват разсеяно и епизодично кратки спомени. Случки в миналото, които разтягат усмивка на лицето ми. Подхилквам се сам. Хората ме оглеждат странно. Нормално, всички се мръщят пък аз се хиля и отпускам тих, но в същото време звучен смях. Сепвам се. Не бива да се вижда, че може да ми стане хубаво. Може от яд да ме набият… Знам ли! Връщам си старото настроение, заради обкръжаващата ме атмосфера.
- Мразя хората, искам да пия кръв - казвам на себе си, докато се опитвам да отпия от второто си кафе в ръката, но не се получи. Не можех да мръдна. Все пак съм в метрото. Стана ми горещо. Едва успях да разкопчея якето си и да си махна шала. Препълнено е. Хората са сиви. Начумерени. Спящи. Вътрешно недоволни. Блъскат се. От някъде се чува цъкане, пуфкане, пъшкане, въздишане, ръмжене... Хората са забили погледи в телефоните си, не комуникират. Гробна тишина. Тук-там се вижда надежда - има хора четящи книги. Шок и ужас, в 21 век! А, видях един студент - чете някакви правни лекции. Вратите се отварят, хора тръгват да слизат и ме помитат със себе си, а тези които се качват ме завъртат като пумпал. Бре, че бързащи и нетърпеливи. Лудница. Как да не искаш да избиваш!? Качват се група хора - шепнат си. Хубаво де, ама защо се блъскат? Става все по-тясно. Ставаме си все по-близки... Чудно! На мен ми е гадно. Искам да спя, изглеждам като ходещ мъртвец, но... пътувам. Имам гастрол по детските градини... цял ден! Изнервих се като си представих колко съм неадекватен, а трябва да играя... да съм в кондиция. „Каква актьорска хигиена, каква загрявка, какви пет лева?!“ – говоря си на ум, но ток премина през тялото ми като си помислих, че ще ме гледат малки блестящи детски очички. Не мога да си позволя мърляво отношение... Продължавам да се събуждам, докато заспивам отново...
Погледа ми се спира на една жена.
- Боже!!! Какво, за Бога!?
7:15часа е, а тя е с топирана прическа, тип табуретка. Има черна коса, но на вид суха. Явно от прекаленото третиране.
- Кой знае, лудата в колко е станала, че да се натъмани в този си вид! - Мисля си невярващо, супер шокиран и продължавам да я сканирам и разучавам. Устните й са подчертани с розово червило. То излиза от очертанията на устните й. Ноктите й са релефни – джизъс! Розови на червени цветя. Има много тъмен фон дьо тен. Личи, че са няколко слоя. Тежък грим. Мигли. Черен молив.
- Сутрин ли е! – замислям се – Да не би да аз да съм се объркал нещо? – оглеждам наоколо и се спирам на часовника в метрото. Сутрин си е!
Тя е облечена с пухено якенце и къса черна поличка, много над коленете. Токчета, поне 6см. Лъскав часовник проблесна на ръката й, докато оправяше косата си. Личи се,че е взет от магазин за левче. Евтин е, но... розов! Чудя се: "Защо бе? Кой нормален мъж харесва това?" През две-три секунди бръчка мацка и джукичките. Блещи очи, върти ги. Явно е недоволна от блъсканицата. Тук я разбирам. Продължавам да си мисля и да я анализирам. Стигам до извода, че тя това не го е направила за мъжете! Тя е независима и силна жена. Няма нужда от мъжко одобрение и внимание. Тя така се харесва. Сто про се чувства мега красива. Добре, де ама... Сериозно ли се харесва така? Сериозно ли вкусът й й казва,че това е ок!? Сериозно ли няма естетическо чувство за красота??? А мъжете? Сто про ще има такива, които ще я харесат. А те как? Та тя е нарисувана. Неистинска. Изкуствена, от главата до петите. Дори не се знае какво се крие зад всичкото това, което е сложила на лицето си.
До нея седна приятно русо момиче. Тя е жена. Около 34-6 годишна. Очите й са светли. Няма грим. Стилно облечена. Парфюмът й ми харесва. Тактично заставам в позиция, от която е открита изцяло пред погледа ми. Очите й са зеленикаво-сиви. Шалът й е зелен и подчертава големите, красиви и добри очи. Излъчва спокойствие и чистота. Нежност. Омайва някак магически. Без излишества по себе си. Няма бижута. С нищо друго не привлича внимание, освен с това, че аурата й излъчва светлина. Вади телефонът си. Буди интерес в мен. Кучето в мен се събуди. Поразмърдах тълпата и застанах до нея. Тя разглеждаше снимки с деца. Ооо! Усмихна се… Чаровна е. Преминава през снимки на танцови състави. Народни. Все повече се впечатлявам. Обожавам българските народни танци. Спира се на любовна снимка. Чете текста под нея. Някак леко се натъжи. Романтична е. Сутрин рано чете за любов. Харесва ми. Може би е сама и бленува за любов или скоро се е разделила с мъжа си. Може и да не е щастлива в брака си, но не носи халка.Какъв ли е случаят й?! Вътрешен глас ми казва да й кажа колко е великолепна, за да я накарам да се усмихне. Искам да й кажа, че е красива. Трябва да кажа нещо... Понечвам,но... Уф, бе. Сутрин е! Измих си зъбите, ама знам ли... дъха ми не го знам какви абортирали пеликани е абсорбирал... започвам да търся дъвки из джобовете си. Не мога да се изложа. Представяте ли си – искам уж комплимент да й направя, пък тя да вземе да припадне от дъха ми. Срам и ужас! Намирам дъвките. О, благословени небеса! Господ винаги е с мен. Хапвам една. Вратите на метрото се отварят. Моята спирка е. Тя слиза също! Оставям я да мине пред мен. Кавалер съм. Ще закъснея за срещата с колегите в буса, но трябва да я проследя с поглед и отзад. Звучи просташки, но не мога да се контролирам. Тя е жестока. Ако има мъж - той е късметлия. Щастливец! Завиждам му. Разминахме се на изхода от метрото. Нищо не казах. Моментът беше отлетял, но усещането ми от изживените мисли и емоции, макар само във фантазията ми, е чудесно. Вече се чувствам събуден. Жаден съм за живот и игра. Нека любовта разпръсне цветовете и аромата си. Нека ни омагьоса в този мрачен ден и го превърне от невзрачен и сив в цветен ден с незабравими спомени.
ДОБРО УТРО!
 

П.с. Действието се развива няколко часа по-късно.
Изиграхме поредното представление за деня. Имам още... Играя в представление, което не харесвам. Първото в живота ми. Надявам се и последното, но това зависи от мен самия... Днес обаче за първи път истински се забавлявах, докато играя. На финала децата ни ръкопляскаха бурно. Скочиха и се нахвърлиха към мен и колежката. Започнаха да ни прегръщат. Силно и искрено. Бяха толкова развълнувани, че заради прегръдките им щяхме да паднем върху декора. Едва стигаха кръста ми. Толкова бяха мънички! Повечето ме прегръщаха през краката. Клекнах и ги прегърнах в отговор. Гърлото ме стегна. Едно момченце с очила дойде и ми каза,че спектакълът му е харесал много и ни благодари. Последва топла прегръдка... Други деца започнаха да подскачат около нас и да ни дават пет с ръце... Искаха автографи... Тук идва екзистенциалния въпрос обърнат към мен самия: "Какво значение има, че обикновено не се чувствам добре и удовлетворен като актьор в това представление, след като магията на театъра ме обзема, когато съм на сцената и забравям всичко, а резултатът е такъв като гореспоменатия?" Смисълът на кукленият театър е децата. Обичам професията си. Обичам децата. ОБИЧАМ... ОБИЧАМ... ОБИЧАМ...