Посветено

Мъжът бавно отвори очи и се опита да се върне от света на сънищата. Замъгленото му съзнание бавно го върна от обширното поле, където тичаше към грубата реалност. Лежеше в болничното си легло. През изминалите десет дни го беше напускал, само за да го закарат до операционната за поредната операция. Вече не помнеше колко са. Вземаха го, караха го, упойка, операция, после пак в реанимацията и отново, и отново.

Погледът му бавно се плъзна към безбройните маркучи и системи, с които беше свързан. После се премести надолу към краката му. Левият лежеше изпънат и неподвижен, омотан в превръзки. Край него се беше образувало тъмно, влажно петно. Опита се да го размърда, но не успя. Напрегна цялата си воля, доколкото му беше останала от упойките, да раздвижи поне пръстите си. За момент му се стори, че единият помръдна. Това го накара да се усмихне за момент. Но скоро усмивката му угасна, защото видя как бяха почернели около ноктите.

Вратата на реанимацията се отвори и вътре един по един започнаха да влизат докторите и сестрите за поредната си сутрешна визитация. Виждаше ги всяка сутрин. Обикновено след това го качваха в операционната. Сега му заприличаха на погребална процесия. Нямаше ги онези бързи разговори между специалистите, прехвърляне на документи, обсъждане на състоянието му.

Професорът се доближи до леглото му.

- Момче, няма да те лъжа. Кракът ти е мъртъв и има само едно решение, за да те спасим и теб. Ампутация. Направихме всичко възможно.

Мъжът сякаш не разбра какво му казаха. На упоеното му съзнание му трябваше време да приеме и осмисли информацията.

- Моля само да ме разкачите от всички системи и да му пуснете да изляза за малко на въздух. Трябва да помисля – успя да каже.

Професорът се оказа разбран и му разреши.

По-късно го прехвърлиха на инвалидна количка и с помощта на една от санитарките излезе на двора. Жената му взе кафе, даде му цигара и го остави сам. Чистият въздух и топлото пролетно слънце освежиха мислите му. Отпи от горещата течност и това допълнително го ободри. Извади си телефона и се обади на съпругата си. Имаше нужда от нейната помощ и подкрепа. Обясни й набързо ситуацията.

- Слънце, кажи ми какво да правя? – попита, сякаш очакваше, че тя ще измисли някакво чудодейно спасение.

- По-добре да си жив с един крак, отколкото красив труп с два – прозвуча гласът й в отговор и добави – Слънце, с какво ли не сме се справяли, ще преживеем и това.

Той знаеше, че е права, но имаше нужда да му го каже.

Привечер, когато приключиха спешните операции за последен път го подготвиха и качиха в операционната.

Този път всичко приключи бързо. Беше минал само час, когато се събуди от упойката. Вместо крака си видя един омотан в превръзки чукан. Някъде в него се пробуди спомен за един филм, който беше гледал преди много години. Някакъв ловец се хвана в собствения си капан и накара жена си да отсече с брадва крака му, за да пресече инфекцията. „Щом той се е справил насред тайгата, значи и аз ще успея“ – мина му през ума.

На другия ден го преместиха в обикновена болнична стая. Имаше късмет, че организмът му беше силен и бързо се справи с получилата се инфекция.

Започна бързо да се възстановява. Вече излизаше сам с количката на двора.

След три-четири дни го изписаха и се прибра у дома, където го чакаше съпругата му. Прегърнаха се. Тя се опитваше да запази спокойствие, но очите й я издаваха, че е плакала.

Закара го банята, сложи го да седне на един стол и го изкъпа, почти като бебе.

Дните се заредиха един след друг. Жената се грижеше за него като за малко дете, изпълняваше всяко негово желание.

Сутрин го буташе в инвалидната количка до близкото заведение на кафе, след обяд на бира. Усещаше я как това я затруднява, чуваше как се задъхва, но не се предаде, не се оплака и продължаваше да се грижи за него.

След около седмица мъжът стана от количката и почна сам да се движи с патерици.

Не мина много време и се научи да шофира с един крак.

Мина още известно време и мъжът се върна на работа.

Лека-полека двамата навлизаха в ежедневния си ритъм. Не го беше излъгала, заедно се справиха.

Така, докато се учеха да се справят със ситуацията, лятото бавно се изниза.

Жена му продължаваше да се грижи за него все така всеотдайно, но мъжът започна да забелязва как тя все по-често започва да се задъхва, тялото й се отпускаше. Виждаше зачервените й очи понякога. Личеше й, че тайно е плакала.

Докато един есенен ден му каза да иде сам до барчето, че тя не се чувства добре.

- Да остана ли?

- Не, иди, нещо съм отпаднала, но ще ми мине.

Когато се върна, я намери паднала на леглото. Помогна й да се намести.

- Какво ти е, мило? Лошо ли ти е?

- Добре съм, ще се оправя. Моля те донеси ми вода.

Донесе й, с голямо усилие успя да я изправи и допря бутилката до устните й. Пи на малко глътки и бутна ръката му.

На другата сутрин жената едва отвари очи. Той се опита да я нахрани, даваше й с малка лъжичка. А тя му се усмихваше.

- Ще се справим и този път, слънце, всичко ще бъде наред.

Това бяха последните думи, които чу от нея. Следобед, като се прибра от работа я намери в безсъзнание.

Бърза помощ, линейки, помощ от приятели.

Реанимация.

Отново.

Тогава за пръв път, откакто него го изписаха от болница отново посегна към цигарите.

На следващия ден го пуснаха да я види. Пак системи, маркучи. И една забита в гърлото й тръба. И тънка струйка кръв под носа й. Постави ръка на челото й, а една сълза се търкулна по скулата му. Обърна се и излезе.

Идваше всеки ден. Говореше й, молеше я да се върне. Разговаряше с лекарите, които в началото бяха озадачени. После поставиха диагноза и го подготвиха за… Мъжът отказваше да приеме. Нае жена, която да подреди в тях, да подготви къщата за завръщането й.

Докато една сутрин, след две седмици надежда, телефонът го събуди.

- Моите съболезнования – прозвуча гласът от другата страна на линията.

Не заплака, стегна се. Имаше да свърши толкова много работи. Документи, погребална агенция… Запали колата и свърши всичко, каквото беше нужно. Трябваше да я изпрати в последния й път подобаващо.

Дойде денят, когато от агенцията докараха ковчега в дома им, за последно сбогом.

Мъжът премина през събралото се множество роднини, приятели и съседи. Наведе се и постави устни на студеното чело на жена си за последен път. Оправи любимият й шал, който от агенцията не бяха успели на вържат правилно. Учуди се сам на себе си какви неща забелязва. В друг момент сигурно нямаше и да види с какъв шал е, а сега… Обърна се и бавно излезе на двора.

Траурната процесия бавно пое през селото към гробищата.

Видя празно изкопания гроб. Черен, като душата му.

Гробарите свалиха ковчега от катафалката и го положиха на земята. Някой каза кратко слово за сбогуване.

После гробарите бързо и с професионални движения заковаха ковчега и го спуснаха в прясно изкопания гроб.

Мъжът закуцука с патериците си напред, наведе се над гроба и хвърли буца пръст, каквато беше традицията.

И тогава… тогава светът му се срина. Пред очите му падна мрак. Мислите му блокираха, действаше като автомат, по инстинкт.

Всичко след това му беше като някаква гъста, непрогледна мъгла. Не помнеше нищо от следващите часове. Събирането с родните, после празния дом. Знаеше, че се е случвало, но сякаш всичко премина някак край него, без той да участва.

Когато се събуди на сутринта не знаеше кой ден е. Трябваше с усилие на волята да погледне календара и да разбере, че денят след погребението му се губи. Явно го беше прекарал в леглото, без да става, без да се храни.

Следващите месеци му се сториха като някакъв ад.

Ставаше, ходеше на работа, прибираше се и на другия ден отначало. Занемари се. По цяла вечер си стоеше сам у дома, ровеше в стари писма и бележки. Търсеше смисъл, спомен, начин да пак да е край нея.

Един ден, около месец по-късно, докато караше старата си таратайка, видя идващия насреща тир. Мина му през ума, че е намерил решение и натисна педала на газта докрай. Колата започна бързо да ускорява. Вече почти летеше по шосето. Тежкият камион беше все по-близо. Вече почти се бяха изравнили. В последния момент, преди да извърти волана рязко наляво, някаква сила свише го спря. Продължи си по пътя, а камионът профуча покрай колата. Разминаха се. Мъжът намали скоростта и спря на една отбивка край пътя.

„По дяволите, какво си мислиш, че правиш? Полудя ли?“. Скара се сам на себе си.

Казват, че времето лекува.

Не лекува, само притъпява болката.

Така стана и с него. Болката се настани дълбоко в сърцето му, но той малко по-малко започна да идва на себе си. Приведе се във вид и за пръв път от много време излезе до близкото заведение.

Един ден се зачете в стиховете на една жена и се престраши да й пише. Макар че, не му се вярваше, но тя му отговори. Започнаха кореспонденция. Имейл след имейл, чат след чат мъжът изливаше душата си пред новата си позната. Споделяше й всичките си мисли, болки и терзания.

Някак си неусетно, без дори да разбера как се случи, но започна да заспива и да се буди с мисълта за нея. В душата му започна да се надига едно приятно чувство, което не мислеше, че отново ще изпитва. Макар че беше зима, му ставаше слънчево и топло.

Предложи й да се видят и тя прие.

Седеше съм в кафенето на оживена улица, край него беше пълно с хора. Толкова се вълнуваше и притесняваше. Измина цяла вечност, откакто за последен път беше ходил на първа среща. Как ли ще се представи, за какво ще си говорят, ами, ако не го хареса на живо с тези патерици…

Тогава я видя през витрината на заведението как крачи уверено по улицата. Господи, беше толкова красива, огряна от светлините на града.

Влезе в помещението и за миг го обхвана с поглед. После се доближи до него и го прегърна. Той се опита да каже нещо, но тя постави изящния си пръст на устните му да замълчи.

Не знаеше колко време останаха така, но изведнъж се случи нещо необяснимо. Околните хора сякаш започнаха да се разтварят в пространството и скоро изчезнаха. Изчезна и заведението, целият град, планетата, звездите. Останаха само те двамата. Две съзнания, обединени в едно цяло, които се рееха в тъмнината. Но това не беше онзи всепоглъщаш мрак, в който светът му рухна. Този мрак беше осветен от едно горещо, светещо кълбо, в което се бяха слели умовете и душите им.

Внезапно, както започна и свърши. Двамата стояха прегърнати в заведението, хората си седяха на местата край тях. Каквото и да ми готвеше съдбата, щяха да го посрещнат. Заедно…