Светлината… Светлината! Не угасвай светлината!
Търпеливо изчаквах резултатите от последните изследвания. Камен нервно крачеше напред-назад по коридора, но това не ме притесняваше… Бях свикнала.
Лекарят се зададе. Влезе в кабинета и остави вратата отворена. Камен припряно ме хвана под ръка и двамата заедно влязохме. Преди три години не можехме така. Сега бях останала на половина. Седнахме. Аз спокойна, а съпругът ми – стиснал здраво ръце. Разбирах го.
– Ние бяхме дотук. Направихме всичко, което беше в човешките ни възможности. От тук нататък…. Божията милост.
Лекарят замълча и сведе очи. Чувах учестеното дишане на Камен.
– Разбирам. Благодаря Ви, докторе.
Изправих се бавно. Мъжът ми стоеше сякаш залепен за стола.
– Хайде, мили. Нека да тръгваме.
– Как ще тръгваме? Защо ще тръгваме?
– Хайде, мили…хайде.
Камен стана, но сякаш беше потънал в един нереален свят. Не искаше да излезе от там. Аз не чувствах разочарование. Бях минала през всичките му стадии. Когато преди три години за пръв път ...