Световен автор

  Провинциалният град Х., макар и със затихващи функции, все още се гънеше в напъни да блесне с нещо по-така. Като се почне от неоспоримият факт, че все пак из него щъкаха десетки хиляди жители и се стигне до още по-неоспоримия факт, че като връх – титаничен и блестящ като изумруд върху императорска корона, беше присъствието на Коко Давидофф. Не, това не е мъж! Да речем, някой си Николай или Никола. С такова име се беше увенчала Костадинка Давидкова. Вече може би ви се изяснява, че точно тя живееше с превеликата мисъл, че е този изумруд, който дава най-забележителната светлина върху градът със затихващи функции. И като такава блестяща и титанична, Костадинка, пардон, Коко полагаше всички усилия тази слава да не помръкне.

  Ще се запитате, като каква слава е понесла въз плещите си тази дама, приела запомнящото се по света име и прославено преди нея от Коко Шанел? Костадинка по личен документ, Динка за из къщи и Коца на село беше писателка. Ама не каква да е, а както се досещате – световна! Като осъзна каква слава беше легнала на нея, името и творчеството й, Костадинка се взе в ръце и започна да шлифова поведението си така, че всеки да разбере коя е тя. Макар че понякога изпадаше в умиление и прощаваше на някои плебеи, че не я познават по улицата и не и се кланят страхопочитателно. Все пак, не всеки ум е узрял да прозре мъдрите й книги.

  Коко пишеше вдъхновено. Стане сутрин, после пие чай от маточина или жасмин с лимон. И две лъжици мед. После някой и друг орех, защото много добре й се събуждаше мисълта от тази комбинация, пък и трябваше да подхранва гениалния си мозък. От там насетне Костадинка се захващаше с писането. Че светът нея чака! Сътворяваше някакви изречения, които ако се разгърнат по дължина, само с река Нил ще се сравнят! Толкова дълги! И също толкова воднисти! Почнеш да четеш началото, страницата свършва, изречението – не! Забравяш за какво иде реч, ама напъваш! Върнеш се два-три пъти, пак не върви! Почва да те гложди съмнение, че нещо си оглупял и затваряш гузно книгата. След някой и друг ден повтаряш експеримента. Същото! А после срам-не срам, споделяш с други приятели, притежаващи насилствено или като за наказание някоя от епохалните й книги. То освен епохални и гениални, Костадинка други не пишеше. Приятелите и те – срам-не срам, и те признават, че нищо, ама нищо не схващат. Викат, много дълги изречения бе! Някои за времето, през които го прочитат правят секс и удрят един сън! Но да оставим това, все пак Коко си имаше стил! И той беше дългото изречение! Не е като да речем късата й коса. Къса, къса, ама винаги увенчана с тертиплийски направени букли. Една над бялото й гениално чело, друга зад ухото и трета на тила. Така си ходеше от години! Трите букли и бяха като емблема, така определяше наличието им и току ги погалваше нежно с ръка, като че не пипа тях, а някое атлетично гадже. Не че имаше аспирации към този вид забавления! Боже опази! Заниманията с мъже само биха изяли от драгоценното й време.

  Но стига с външния вид и великото творчество на Коко Давидофф. Както вече отбелязахме, тя беше недостижима и поради това изискваше и съответното поведение.

  Ето например, вчера я бяха поканили на някакво литературно четене, в което щеше да участва виден столичен критик. Даже не виден, а най-видния! Е как баш нея ще пропуснат! Коко се накипри, оформи трите букли, наблегна на червилото, фъшна си парфюм, метна кокетна чантичка през рамо и се запъти към залата. А пред входа, моля ви се, дремят и други творци! Дори се смеят! Простаци някакви, мина й през ум и се завъртя в залата. Столовете бяха празни. Наистина простаци, пак си помисли, но този път по повод малобройната публика. Хем е съобщено, че аз ще участвам, хем знаят, че ще им прочета нещо мъдро и велико, и не са се стекли на тълпи. После огледа още един път простите провинциални творци, фръцна се царствено, вдигна гордо глава и бавно се оттегли от тази примитивна тълпа, не оценяваща величайшото й присъствие.

  Като споменахме този факт, в главата на Костадинка се мерна една случка, която беше спотаила дълбоко в най-тъмните дебри на великия си мозък. Таман в началото на нейното величие, тогавашната Коца беше решила да отиде за десети път в живота си в столицата на републиката. Да, ама автобусът спря на друга, непозната за нея спирка и в главата й като светкавица блесна прозрението „Край, загубих се! Няма ЦУМ, няма Мум!” Слезе от автобуса и все пак гордо вдигна глава, също една кореняк-столичанка. Стисна чантето под мишница и закрачи напред сред гъмжило от народ. Все ще намеря проклетия му ЦУМ! Няма да избяга, мислеше тя и се оглеждаше сегиз-тогиз да види някой познат, случайно естествено, та да стане дума защо е тук, да го удостои с чест да говори и мимоходом да запита за пустия му ЦУМ. Вървеше тогава наша Коца напред, кършеше снага около токчетата, а физиономията й приемаше все по-страдалчески вид. По едно време реши да попита къде се намира. Мина и тази мисъл, ама как да падне толкова ниско пред простолюдието, макар и столично, и да признае, че тя, писателката, великият ум, се е загубила като последен льохман. Затова реши да си трае. Дори когато виждаше нехайно разхождащи се деца, пред които срамът й можеше да подвие колене. Ама не! Можеше да я запомнят! А после, когато я включат в учебниците, да я познаят и да си кажат, а, ние тая лелка с буклите сме я виждали да се мота по улицата и да пита за ЦУМ! Загубенячка някаква! Този срам щеше да тежи върху биографията й и затова стоически търпеше мазолите, жаждата и всичко, съпровождащо четиричасовото непрестанно ходене по улиците. В един такъв момент се озова на спирка точно когато спираше трамвай. Качи се, все едно, че точно него е чакала. Все ще ме закара на познато място, рече си тя и се строполи на една седалка. След три спирки ватманката извика бодро : „Връбницааа! Последна спирка!” После се огледа и понеже Коко беше единствената пътничка, я подкани:

  - Последна спирка, трябва да слизате!

  - Но, как така? Каква Връбница? Каква последна спирка? Къде е това Връбница?

  - Последна спирка за трамвая, – обясни ватманката, която макар и да не беше писателка, моментално схвана, че дамата с буклите, огненочервени устни и блестяща чантичка под мишница се беше загубила.

  - Не се страхувайте – рече тя, - Не сте първата загубена, нито ще сте последната. Ще ви помогна!

  - Аз?!! Загубена?!! – в гласът на Костадинка се долавяше гняв, но бързо размисли, че е в ръцете на непозната и се укроти: - Е, случва се. Аз … не съм от тук. А и висшето си образование завърших в Шумен! – Това го каза, за да подчертае, че макар и загубена, е образована до висша степен.

  Ватманката й предложи да седне зад нея. Разговориха се и когато Костадинка видя позната сграда, бодро скочи:

  - Я ми спри тук, вече ми е познато!

  - Да, но тук няма спирка, не може! – усмихна се жената и взе да й обяснява как  да стигне до лелеяния ЦУМ.

  От там нататък нещата се развиха скорострелно. Костадинка бързо намери големия магазин, превърнат в МОЛ, купи си едни сандали, че краката й бяха изранени, вирна глава като кореняк-столичанка и авторитетно отиде на познатата й спирка. Случката остана само в главата й. Как да я сподели, как да си признае, че се е  загубила и е бъхтала с часове по улиците, без да попита за правилна посока! Защото тя винаги знаеше правилните неща, мислеше правилно и даваше най-правилните съвети. Дори, с извинение да пръдне, пак звукът излизаше някак си правилен, подреден като симфония. Няма как да сбърка, та макар и някаква си улица.

 След отклонението от срамната за нея история, да се върнем в днешно време, когато крачейки авторитетно към пазара, откъдето смяташе да си купи кило орехи и лимони, тя се сети и за онзи случай, когато присъстваше на празничен концерт в местния театър. Отиде в салона, огледа се за място и съвсем естествено се отправи към запазените за градските първенци и гости хора.

  - Добър вече, девойко! – процеди през зъби Коко поздрав към служителката, която вардеше драгоценните места и добави: - Къде да седна точно?

  - Тези редове са запазени, така че можете да си изберете място на всеки друг ред – любезно я осветли блюстителката на реда.

  - Ама ти май не знаеш коя съм? – премрежи поглед Костадинка.

  - Знам, разбира се, но също знам точно за кого са запазени местата, а вие не сте сред тях, – погледна я в очите служителката .

  - Много внимавай как говориш с мен! Защото може и да станеш героиня в някой мой роман! И … съвсем не положителен! – после фръцна глава, стисна прословутото си блестящо портмоне за официални случаи под мишница и се отправи към по-заден ред. В главата й бушуваше възмущение! Какво ти, беше направо потресена! Да я отпратят там, където седяха най-обикновените хора, които не пишеха книги, не съчиняваха стихове? Не ги отпечатваха в чуждестранни сайтове за творчество. Е, така наречените колеги със злост шушнеха, че не било кой знае каква работа да те напечатат там. Всички знаеха, че синът й владееше английски, превеждаше разказите и ги пускаше във въпросните сайтове, където всъщност нямаше никакъв проблем да те отпечатат. Но за Костадинка това беше световно признание и никога, ама никога не го пропускаше в биографията си. Беше я разпространила навсякъде, за където се сетите и както се казва, само от консерви не излизаше. Но и това беше идея, която обмисляше. Беше напълно възможно! Консервирана биография! След време, когато името й щеше да блести на световния литературен небосклон, като награда за най-върлите й почитатели можеше да се предлага консерва със собственоръчно написаната й биография.

  Такива мисли витаеха в главата на Коко Давидофф, светилото в родната литература и бъдещо такова в световната. Понякога самата тя се чудеше как издържа на гениалността си, как така мъдростта бликаше от всички пори на кожата й и съжаляваше, че няма достатъчно сили или модерна техника да ги улавя от въздуха. Но … съдба! Въздъхна примирено, оправи и трите емблематични букли, стисна по-здраво чантето под мишница и отправи поглед напред!

  В ръката и дискретно са полюшваше торбичка с изброените подхранващи мозъка и вдъхновението й продукта.

  Вкъщи я очакваше чай от маточина! 

Латинка МИНКОВА