- Хайде, да тръгваме, още колко да те чакам?! – на малката Грета вече започваше да ù писва. Кога най-сетне щяха да ù позволят да му каже цялата истината.
- Ама, как да тръгна? Сега мама пак ще влезе в стаята ми, ще види, че ме няма и пак ще заплаче.
Деветгодишният Павле не можеше да откъсне очи от малката си, добре подредена стая, пълна с играчки. Толкова много я обичаше. Тапетите на самолетчета, пълните етажерки със спортни коли, любимият плюшен тигър, проснат в цял ръст на леглото му, цветните моливи на бюрото му и футболната топка зад вратата. Толкова скъпи неща. И родителите му. Защо все влизаха на пръсти в стаята му и плачеха неудържимо? Ту майка му, ту баща му, сякаш се криеха един от друг, ала щом чуеха гласовете си, търсейки се, бързо избърсваха скришом сълзите си и излизаха от стаята му. Не го ли виждат? И защо все гледаха нагоре и си говореха сами? Нищо не разбираше. И всички тези хора, които влизаха в стаята му и си говореха шепнешком. Погледна назад към Грета и се усмихна. ...