12 dic 2014, 21:23

Светът вътре в нас 

  Prosa » Relatos
765 0 0
11 мин за четене

           Беше един от онези, горещи летни дни, в които маранята се усещаше наоколо, а работата и животът в село бяха притихнали. Слънцето пареше жарко с огнените си лъчи, а птиците се бяха сгушили в гнездата сред прохладните корони на дърветата. Небето бе ясно и чисто, сякаш морето се отразяваше в него като в огледало. Вятърът се беше изгубил с дни, дори тревите копнееха за нежния му полъх, а да завали не се и очeртаваше.

         Работа нямаше, всички се бяха скрили от жегата – едни намираха прохлада в близката страноприемница, други в домовете си. Дори котаракът не искаше никой да го закача. Кучето се бе излегнало под дебелата сянка на стария бор с изплезен от жегата език и не помръдваше от умора.

           А, аз... Не мога да стоя повече сред това, натрапено ни сякаш насила от времето, спокойствие.. Сърцето ми биеше лудо и нещо го влечеше към горския поток. Дали искаше прохлада или успокоение заради непознатите чувства, които бяха променили ритъмът му, но нещо го влечеше точно в тази посока.

Запътих се към гората, водена от любопитство, а и край потока винаги изяснявам по-лесно мислите си и откривам отговорите на своите въпроси. Вървях замислена под сянката на величествените борове, които знаеха тайните ми, а сърцето ми препускаше диво и необуздано, незнайно защо. Покрай мен премина катеричка. Усмихнах се и едва успях да я проследя с поглед, когато дъхът ми внезапно секна. За миг забравих да дишам и щях да изгубя съзнание когато нежният и успокояващ глас на Йордан ме върна на земята.

-          Ана, здравей – отвърна ми той с лъчезарната си усмивка. – Радвам се да видя

някой в този така горещ ден... Не минават много хора наоколо.

Аз стоях и го гледах с големите си очи и не можех да открия къде се е скрил гласът ми, за да му отвърна. Добре, че беше горещо и не си пролича руменината, която обгърна лицето ми.

-          Ще останеш ли или просто си дошла да си налееш вода?

-          Дойдох да се разходя – казах тихо и не свалях погледа си от него.

Йордан беше красив младеж с топли кафяви очи. Погледът му беше умен и същевременно загадъчен. От малкото младежи в село, които се бяха изучили и, с които можеше да се разговаря нормално. Мама и татко също ми помогнаха и аз да се изуча, но никога не съм виждала света толкова отблизо, колкото го бе правил Йордан. С него е така приятно да се разговаря. Винаги го слушах с интерес и удоволствие.

Когато приближих поточето, той ми се усмихна още по-приветливо. Пръскахме се с вода, капчиците проблясваха като скъпоценни камъни по потъмнялата от слънцето кожа на Йордан и отразяваха слънчевите лъчи, а той сякаш се бе превърнал в началото на една красива дъга. Аз, го гледах боязливо и влюбено. Не знаех как да се държа в присъствието на този така обаятелен младеж. Чувствах се като първолаче, застанало пред черната дъска, без да знае урока си. Не знаех дали да го заговоря за времето или да го помоля да ми разкаже една от онези негови увлекателни истории.

-          Много си приказлива, днес Ана. Винаги ли си такава?

-          Аз, аз... – отново не можах да довърша изречението си...

-          Ще тръгвам – каза той намръщен – днес не си никак добра компания, а не ми

се седи в мълчание. Надявам се пак де се засечем някой ден – и тръгна без да се обръща.

          Сякаш нещо преседна в гърлото ми.. Не можех да издам нито звук. Две сълзи се търкулиха по пламналите ми от притеснение бузи и се сляха с бистрия поток. Тъга се роди в сърцето ми и усетих вкуса на разочарованието и болката.

Не зная колко време седях разплакана, когато една ръка ме хвана за рамото и ме върна отново край потока.

-          Не плачи момичето ми! Кой е дръзнал да разплаче красиво момиче като теб?

Това беше грубата и стара ръка на дядо Матей. Той беше на около 80 години, с побелели от времето коси. Бръчиците по лицето му придаваха особен чар, а сините му очи бяха така живи и винаги искряха, когато говореше. Той бе един от най-мъдрите старци в селото и винаги успяваше да ме ободри и развесели.

-          Май, стрелите на любовта са пронизали сърцето ти, Аничка – каза топло и

загрижено той. Недей да плачеш. Ако нещо е отредено за теб, то ще се случи непременно – и се усмихна.

-          Но... – едва измрънках и замлъкнах от удивление и учудване – от къде

знаеше той всичко това? Как разбра, за любовта ми?

-          Искаш ли да ти разкажа една история? – запита ме с дрезгавия си глас.

-          Каква история? – попитах, през сълзи.

-          Аз познавам Йордан от бебе. Той е много добър и възпитан младеж, но крие

живота си от останалите. Светът му е недостъпен – само малцина го познаваме добре.

Кимнах с глава, склоних я на рамото на дядото Матей и заслушах историята му.

-          Този свят – започна да разказва – не е като всички онези светове, за

които си чувала и си чела в книгите или пък си виждала с прекрасните си очи. Той е таен и никому неизвестен. Ще ти се разкрие само веднъж и от теб зависи дали някога отново ще намериш обратен път към него.

            Този свят не е така красив и благоуханен. Историята му не започва с аромата на утрото, нито с изгрева на слънцето. Състои се само от Йордан и множество ангели и демони, с които той води непрестанна борба... Ти искаш ли да идеш там, заедно с него? Готова ли си за такова предизвикателство? Знаеш ли, дори той все още се опитва да открие и разбере много от тайните му.

-          Но как така? –прошепнах – Нима не познаваме сами себе си? Аз познавам

себе си! Как така той не се познава, след като е толкова умен? Не знае ли какво иска от живота и как ще постъпи в даден момент? – разпитвах развълнувано

-          Мило дете, не е толкова просто. Понякога е трудно да опознаеш себе си и да

се разбереш сам, а какво очакваш от околните? Светът, за който ти говоря се намира там някъде далеч, дълбоко в дебрите на душата на всеки човек. Не можеш да го достигнеш нито с влак, ни със самолет. Само нежният ритъм на сърцето може да те отведе до там – стига да разбереш какво ти шепне той, но преди това ще се наложи да преминеш през куп изпитания и премеждия. Отначало може и да се подлъжеш, че отиваш на светло и красиво място, изпълнено с радост и светлина, което всъщност е така, но..

-          Налей ми малко вода Аничка, за да разхладя устните си – прекъсна разказът

си дядо Матей и ме погледна многозначително. Сякаш искаше да разбере по-добре какво изпитвам в този момент.

Напълних стомната със студена вода и му помогнах да отпие. Очаквах с нетърпение да разбера историята за човека, който така внезапно бе пленил сърцето и мислите ми и ме караше да треперя всеки път когато го видя.

-          Ще се озовеш в бездна – безкрайна и необятна – продължи да разказва. Но...

Преди това ще те застигне силна буря, страшен ураган, който или ще те отнесе, или ако имаш смелост ще успееш да се съвземеш и освободиш – не знам. Ще те поемат мътните води на океана, пропити с болката от миналото. Но издържиш ли... тогава в живота ти ще грейне слънце, ще откриеш това което търсиш – истинското му аз. Ще откриеш онзи остров от обич и топлина, които всеки търси и се надява да открие някой ден. И не, това няма да са трохите останали от нечии огризки, а ще е онази истинска и непорочна любов, която чака да бъде открита. Знаеш ли, мило дете, не всеки е готов да се изпълни с ураган от положителни емоции и чувства. Често ние, хората, поставяме прегради пред себе си и крием тайния град, заради страховете си, егоизма си или хорското мнение. Не всеки е готов да се пребори за откриване на истините. В неговия свят не съществуват игри. Всичко се нарича с истинските си имена – съществуват само бялото и черното... А някъде по средата, покрит със сребърните одежди на луната и обсипан с блясъка на росата, ще откриеш истинския Йордан. Той ще бъде там и ще чака – ще чака някой да го открие, а това ще могат да направят малцина - само истинските ценители. Не аматьори или добри „играчи“. Така ще му помогнеш да разбере и какво всъщност търси! Трудно е да извървиш пътя на самопознанието, но вярвам момичето ми, че ти ще му помогнеш да го измине и така и двамата ще откриете щастието. Но повикаш ли го прекалено бързо, той няма да ти отговори. Като ранен елен ще побегне в тъмното, подплашен от шума на неизвестното. Ще се спре само ако имаш смелост и сили да го догониш и опитомиш. Те дивите елени са неузнаваеми, знаеш ли?

-          Неузнаваеми ли? – прошепнах, почти без дъх – А ангелите и демоните – те

къде са? Още ли са там в мрака?

-          Демоните, те са нашите маски. Маските, които си слагаме във всеки един

момент, за да прикрием истинската си същност. Маските, които понякога пропускаме да свалим и заради, които забравяме кои сме всъщност, как изглеждаме и от къде идваме. Демоните са емоциите, които се трупат с годините и задръстват тротоарите и улиците на онзи пуст и позабравен град. Те се трупат с времето и чакат момент, в който да изригнат. Изригнат ли, тогава става страшно. Тогава човек може да изгуби разсъдъка и ума си, да забрави кой е и всичките си тайни, да излъже сърцето си. Така се губи и нишката. Онази така необходима нишка, която свързва теб с града, за който ти разказвах. Страшно е да се изгубиш, да си едновременно някъде и никъде. Да знаеш, че трябва да вървиш, но да не се сещаш накъде и да нямаш цел и посока. Това е нещо като да се луташ в лабиринт. Лесно се влиза в него, но се излиза много трудно. Целият ти живот може да се обърка щом изгубиш разума си, целта и посоката си.. Демоните освен емоциите са и онези наши страхове и гордост, които с черен воал покриват градските улици. Те потискат истинската ни същност, истинските ни желания, нашето истинско аз. Искат да завоюват града ни, да го превземат и опустошат. Те живеят от фалшивите чувства и мъката - твоята и чуждата мъка, която те прояжда отвътре, която се опитва да те сломи. Точно тук се намесват ангелите.

-          А кои са ангелите тогава?

-          Ангелите са онази малка част от теб, която се бори за светлината, за

откриването на пътя сред многото бурени и тръни. Те са онези светли проблясъци в съзнанието ти, които ти подсказват, че път има, че истинското съкровище и отговорите на въпросите, които търсим не се намират никъде другаде, а в сърцето ни. Тези ангели, са онзи лъч светлина, който те кара да мислиш дали постъпваш правилно, дали спазваш принципите си. Припомнят ти за града с черните воали, който ти сам трябва отново да преоткриеш и подредиш.

            Ангелите и демоните - това са страниците на душата ни. Държанието ни спрямо хората според това, на коя страница са я отгърнали, защото ние не сме нито добри, нито лоши. Просто зависи, на коя страница си отгърнал. Знаеш ли, ти си на онази страница, с битката между Йордан и демоните. Онази битка, която е решаваща – дали той ще открие пътя и дали ще изгрее отново слънце. Ще му помогнеш ли да я спечели? Готова ли да влезеш в тази битка, Ана?

            Тогава ще настъпи тишина.. Слънцето ще започне да се показва зад облаците и да си проправя път сред тъмнината, за да започне едно ново и красиво начало..

            Вече се смрачаваше. Не усетих как бе минало времето, унесена в разказа на дядо Матей. – Благодаря ти, дядо – промълвих едва и целунах ръката му.

Прибрах се умислена вкъщи. Трябваше да помисля за града, за който ми разказа дядо Матей. Той все пак съществуваше. Това е градът, който зорко пази нашите истории, тайни, битки, падения и победи. Градът, който можем да разрушим с един замах, но после да съградим отново, а това става посредством най-великото оръжие на всички времена, а именно любовта!

© Джабула Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??