26 mar 2018, 9:06

 Свободен полет /ранни - може би - мемоари/ - 6. 

  Prosa » Novelas y novelas cortas
782 2 9
Произведение от няколко части « към първа част
20 мин за четене

5.

Те станаха в следващата ни къща.

Баща ми и майка ми посъбрали пари – къде спестени, къде заеми. И решили да вземат самостоятелна къща. Избрали я. На „Васил Коларов” 107. Двор голям. Къщата отпред. Две стаи, килер. Клозет – в двора. Дупка, заобиколена от подредени ластуни /царевични стръкове, на снопи свързани/.

Дядовците дошли, гледали…Дедо Герго обявил – „Те ви сто лева, най-напред клозет направете!”. Направили го. Дъсчен, здрав, с врата, плътен… В двора… И то в третия двор.

Защото в първия беше къщата.  Площадка с навес отгоре. Малко коридорче. Вляво – кухнята. Едновременно с това спалня. Вдясно стаята за големите. Там са гардеробът, скринът /оня, с библиотеката/, печка. В кухнята една готварска печка, две легла, маса и столове.

Абе, около 1960 година така беше… Каква ти Санта Барбара…

Отпред и отстрани – градинка. Цветя. А пред кухнята – розови храсти. При това образуващи малка пещера. Напълно прозрачна, но с нещо тайнствено в нея. За игри – чудо…

И едно голямо дърво. По което може да се качиш на покрива, после се спускаш по навеса /баща ми го вдигна/ и си във втория двор.

То в него се влизаше и през портичка. Там царуваха пернатите – кокошки и петел. А също така бяха клетките със зайци. По едно време станаха 140, но ги изтръшка болест. Баща ми пак ги завъди. И в сегашната къща гледаше…

Минало време…

После пак телена ограда и е овощната градина. Десетина дръвчета. Лехи със зеленчуци. Огромен розов храст. Розов, ама карамфил му викаме. Два метра дълбочина, три и кусур дължина. Беряхме цветчетата, отделяхме листчетата им, майка ми вареше сладко… И сега усещам вкуса му… Но – само в паметта си. Истинско розово сладко не съм виждал от десетилетия…

В тоя трети двор оставих една яма с диаметър около два метра. Бях започнал да копая за землянка. Но не ми стигна времето. А и меракът ми нещо мина…

През оградата дразнех петела. Дори го лових с въдица. Кукичка, найлонова корда, парче хляб… И той си закачи обичките за куката… Мале, мале… Докато го хвана, че откача…

От едната страна живееше чичо Макавей. Имаше син и дъщеря. Тя – връстничка. Ваня. Хубаво момиче. Що лежане съм излежал заради нея на покрива, скрит зад комина. Тъй като лятно време майка й я къпеше на двора…

Ама не ме хванаха!

От другата страна доктор Чуканов. Тогава си беше възрастен.  Гледаше пчели. Няколко кошера. Показваше ми, учеше ме кое е пило, как се слагат рамките за питите, къде е прелката… Веднъж постави малко мед върху чинийка на перваза. Долетя пчела, той я захлупи със стъклена чаша /помните ли ония, многогранните? Дебели, яки, солидни/. Сетне леко я мацна с бяла акварелна боя по гърба. И я пусна. Показа ми я на прелката. Пчелата се върти – наистина танц. И после другите излетяха и право при чинийката. Говорят си…

6.

Някъде по онова време за пръв път посетих библиотеката. Детската. Беше филиал на градското читалище, заемаше част от долния етаж на прословутата стара поща. В нея сграда пък бяха настанили вече детската музикална школа. Където също ме записаха.

Цигулка… Мъчих се, мъчиха ме, мъчих ги… Ама не става!

Имам усет за музиката, но нямам ищах към труд. Музикален труд. Просто не ми се занимава с нищо, което не ме е хванало някак си… Абе, не е вдигнало замък в душевното ми блато…

Ходих при Цанко Бозайников. Увлечен по музиката, свирещ на разни инструменти, откъснат от реалността… Даже не щеше да се ожени.

Вдигна в двора на дома си цяла кула. От сгурия – обработена, заякчена. Черна кула – романтична, красива, поразяваща… Всеки ден работеше на нея… До смъртта си…

После кулата постепенно изчезна.

Не търпи родната провинция нещо, което не се яде. Или поне не може да се смени за ядене…

В библиотеката трудно ме записаха. Не бях дори в първи клас. Ама четях. Демонстрирах им го /баща ми беше много горд/. И взеха да ми дават по книжка. Детски. С картинки. Които книжки „изяждах” за вечер.

Неусетно – не мога да кажа как, но стана някак си – ускорявах процеса на четене. Поглъщах по страница за минутка и нещо. И запаметявах. Все още помня цели книги. А илюстрациите визуално си представям и през призмата на далечните спомени.

Та лелките в библиотеката разбраха, че не става дума за нормален читател. Стана им интересно. Почнаха да ме пускат сам да вземам книжки. Тъй като обикновено те избираха – според читателя. Пък и малък град, познават се всички, добре знаеш бай Иван кое ще предпочете – история на изкуството или указания за градинаря…

Нашите решиха, че е време да подравнят малко духовността ми и ме записаха в „Цани Гинчев”…

Днес писателят е позабравен. Не от всички. Някои направо не знаят кой е този. Защото България има щастието и нещастието да роди много поети и писатели. Много! Просто е невъзможно в училищната програма да бъдат включени… Дори не половината… Даже десет процента от изключителните таланти не могат да бъдат обхванати…

Какво да кажем за талантливите, майсторите на художествения разказ, отличните занаятчии, както аз ги наричам…

Пример със сегашните? Не наши – сега у нас графоманията надделява. И себелюбието – стремеж да поразиш света с изкуствените канали на някакъв непознат Марс. А предците ни са оставили правило – простички истории, простичко разказани… Пък читателят САМ ще намери СВОЯ смисъл в авторското слово…

Вземете Стивън Кинг, Агата Кристи, Фредерик Форсайт, Тери Пратчет, Клифърд Саймък… Нарочно посочвам англоезични писатели, търсени, интересни… Типични занаятчии… Разказват леко, не привнасят някаква особена философия, не се опитват да останат в историята, занимават, забавляват, ангажират читателя…

Занаятчии… Но какви!

Човек не може да се храни само с торти /пренесено – да чете само Лао Дзъ, Аристотел, Кампанела, Ницше/. Ежедневието иска хляб – хубав, вкусен, направен от майстор хляб.

Не клисаво претенциозно парче тесто, набухано с оцветители и подобрители, а нормален хляб… Подобни творци на истински хляб за душата може и да има днес… Аз не съм открил…

Все се наредили писатели, поети… Най-малкото гении… Та се чудя каква превъзходна титла да измисля, че няма как да се самоопределят…

Аз защо пиша?

Аз не пиша.

Не съм писател.

Просто разказвам.

Каквото се сетя, както мога, което искам…

Уууу, отклоних се…

Та – Цани Гинчев. Както пише в уикито – писател, просветен деец и публицист. Тоест – пишел е разни истории, просвещавал е народа, публикувал е творенията си.

Бил е училищен инспектор в Оряхово. И тогава започват в Бяла Слатина да строят училище. По план – малко, едва ли не къщурка. Цани Гинчев идва, оглежда очертаните с канап темели, остава в града за една нощ. И в тъмното отива, връзва още канап, разтегля основите до нормални за него време. Просто поставя властта пред свършен факт.

Пък и местните първенци, когато виждат строежа, схващат какво става…и си замълчават. Все пак, белослатинчани са…

А училището по-късно кръщават на името на просветния апостол Цани Гинчев…

През 2010/2011 година е имало 188 деца, 70 от които пътуващи от селата. От закритите училища…

Как беше навремето ли…

7.

За първия учебен ден, за първи клас, че и за втори… Малко мътни са ми спомените…  Не знам колко ученици бяхме, но надали двеста…

Класна беше другарката Радка Андреева. Мамаша – бих я определил днес. Хубава жена, умна, много спокойна, изключително добра, разбираща от работата си. Конфликти с нея нямахме, грижеше се за нас, а като направехме нещо… Свиваше вежди и се караше. Ама много лошо се караше…

Просто имах късмет да попадна на истинска начална учителка! Задачата си разбираше в едно – да ни даде възможност за очовечване… Та даже Генчо – повтаряч още от първи клас! – я слушаше и дори се учеше. Доколкото манталитетът му позволяваше. /Това лято го видях. Е, не го познах, ама знам къде живее. Комшия ми беше на „Васил Коларов”. Живееха в една малка къща, с две стаички. Мога да кажа, че мизерстваха – нито квалификация някаква, нито желание за труд.

За компания приятен. Даже беше нещо като орел над класа ни. Нали голям, пазеше ни от второкласниците. Че и четвъртокласниците му имаха страха. Ние му пишехме домашните и подсказвахме. Къде с това, къде през леко премрежените погледи на учителите, май завърши някакво образование…

Сега видях – вдигнал къща. Голяма. Без мазилка, но солидна. Личи си, че още не е обзаведена, няма живот е нея. Не разбрах да е женен, но при него какво ли е по правилата… Позна ме – май съм си останал свеж, млад, красив, умен… Но говорихме малко. Общи неща. Минава времето, размиват се връзките, разтеглят се общите теми…/

Училището е на два етажа. Двор – голям. Опира до черковния. До нея стена беше клозетът – външен, разбира се. А отстрани – опитното поле…

Сега, ако случайно е попаднал някой младеж – под 40 години – ще се учуди. Това пък какво е?

А ние не се чудехме. Някъде към половин декар, засят с какво ли не – дървета, зеленчуци… Окопавахме ги, поливахме, торяхме, беряхме… Набраното отиваше в стола. Имахме часове по трудово – реално трудово обучение. С реален труд и реални резултати.

Сега това място е залято с бетон…

Много го обичат днешните директори тоя бетон. Заливат и – няма проблеми… Те ви място за тичане…

А имаше градинки сред двора и покрай оградата, имаше пейки, имаше къде човек да седне на сянка…

Бетон…

Впрочем, така е в бившата прогимназия, така е в бившата гимназия… Но за тях – отделно.

Стаите бяха широки, със светли прозорци, с класически черни дъски. И печки на твърдо гориво.

Видях лятос и Васко Томов. Припомни ми как навремето дежурните чистеха печките и изнасяха сгурията. Та той слизал по стълбите и видял изпусната буца сгур. Инстинктът на всяко момче е ясен и бърз – шут! Обаче, изстрелът бил бая точен. Право в челото на Иво – наш съученик. Главата яка, буцата крехка, пръснала се. Но оня извил като вълк… Минало му. Следа дори не останала. Обаче, Васето имал дребни проблеми от рода на „Ти защо не вдигна буцата, а бързаш да я риташ?”…

Ми защото е момче, бе…

Ама възрастните подобни свободни и логични разбирания нямат. На тях им дай свързаност, идея, мисъл, анализ, синтез, план, резултат, отговорност…

8.

В детската градина ни бяха полово унифицирали. Не само ни редяха да спим в смесени групи – за пръв и единствен път в живота си спах с две момичета от ляво и дясно, и други две откъм главата и краката… Чарли Харпър ряпа да яде с близначките си!

Но ни и обличаха безполово. Престилки, които се мотаеха като роклички около краката, якички, някакви полукъси гащета. Единствената разлика беше, че момчешките бяха със свободни крачоли /то като че ли имаше защо/, а момичешките бяха набрани. Такива бяха и гащетата по физкултура в началното училище. По развяването можеше да се познае полово кой какво е…

В първи клас облякохме униформа. То пък една униформа. Същите тъмни панталонки, светли ризи. Нямаше как да оригиналничим – промишлеността беше сериозна дама и не се занимаваше с разни шарении и капризи. Тъмно – черно, кафяво, тъмносиньо… Светло – бяло, светлосиньо, полурозово… Избирай…

Така че хем ни разуниформиха, хем си бяхме в същите тоалети, както и в предучебния период.

Е, някъде в началото на март ни вързаха сини връзки… Ама какво зубкане беше за това приемане…

„Чавдарчето труда обича,

на помощ първо се притича”…

„Чавдарчето е весело дете –

Играе, пее, учи се, чете…”

/Ей, това го написах БЕЗ ДА ПРАВЯ СПРАВКА! Запомнил съм ги от едно време…/

Я да видя, все пак…Ама наистина съм ги запомнил…

И другите –

„Чавдарчето родината свободна

обича като своя майка родна”…

„Малките чавдарчета

са добри другарчета”…

„Чавдарчето учтиво поздравява,

то възрастните хора уважава”…

„Чавдарчето е примерно в къщи и в клас,

то помни: „Пионер ще стана аз”…

Бяха в една малка книжка. На всеки две странички – едно стихче с рисунка. Помните ли?

И дори известно време – дор до четвърти клас, когато ни вързаха червените връзки, спазвахме тия правила… Понякога… Ама имахме желание да е винаги…

После лека-полека ставахме все по-цинични. Разбрахме огромната разлика между официално и реално. И взехме да се вписваме в системата – официални ангелчета, реално… Реално – ние… Кой какъвто е…

Между другото, така почнахме да оценяваме хората около ни. Уважавахме и обичахме учителите, при които официално и реално се сливаха. Тоест – не ни поднасяха официални неща вместо реалните.

Защото имаше и други – които се изживяваха в реалността като в официален доклад.

Помня една Борянка… Честно, все още се чудя това момиче дали се е къпало голо… Почервеняваше при едно „Здрасти!”… Пък ако някой се излъжеше да я пипне по ръката… Не, че имаше много кандидати. Беше сочна, с очила, наведен поглед, притежаваше рядката способност да говори официални глупости като искрени сърдечни изблици… Завърши май българска филология, стана даскалица. Може да е неомъжена…

Не завиждам на оня евентуален нещастник в първата му брачна нощ…

Макар Ивайло Петров да описва една такава скромна мома – в „Преди да се родя и след смъртта ми”. Която не можели да омъжат, ама като успял един да пробие отбраната й /ега ти богатия и двусмислен език!/, почнала да ги хвърля децата като заица – на групи…

Пак се увлякох…

9.

Чантите ни не бяха претъпкани – както са товарите на сегашните деца. Читанка, математика, тетрадки. Пергел, транспортир, мастилница, перодръжка, перца…

Тия мастилници… Колко пъти са се разсипвали в чантата ми…Или са оливали чина…

Писането с перодръжките пък слагаше неизмиваеми белези. Синьо-черни пръсти и дори цели ръце. Пишеш, чистиш перото, пипаш мастилницата, оставяш следи върху чина, после ги пренасяш върху престилката…

Професионален белег – омастилени ръце и физиономии… Перодръжките – от оцветено дърво или някаква пластмаса, с постоянно сменявани перца.  Пази, Боже, да се закачи косъмче на върха им. Тръгваха едни зацапвания… Та се налагаше пак да започваш. Като преди това или изчистиш перото с рязко полунатискане на чина, или направо го смениш. Ако се е разкрачило и прави две линии…

Наистина, старанието помагаше при писането. И имаше нужда от изучаване на краснопис, както казваше другарката Андреева.

После се появиха химикалките и стана една… Почнахме да пишем на развален китайски. Не помагаха и лошите оценки заради почерка. Аз, например, пишех като доктор с двадесетгодишен стаж. При това с левия крак. Без да събувам обувката…

И сега си пиша така, ама кой обръща внимание…

Компютърът изравни почерците. Но не може да оправя правописа. А на него обръщаха огромно внимание. Имахме едни малки речници – за начално училище. И ги носехме с мен. Баща ми намери среден по обем речник, та го мъкнех с мен. Големият стоеше на скрина. Полза има. И днес не допускам /почти – и аз съм човек, макар жените сутрин да ми викат, че съм бог!/ правописни грешки…

Писането изучавахме бавно. Точки, чертички, ченгелчета, всякакви завъртулки… После буквичките… И цели думи… Никакво бързане за постижения!

Основното е, че училището е основно. А основата се гради бавно. И качествено.

Няма защо да се демонстрират млади таланти, да се фуклявят кое пеело, кое рецитирало, кое пишело стихове, че и проза… Абе, то не може тоалетната чиния да улучи…

Но – времена…

И хич не се усещат младите родители, че подобно бързане погубва евентуалните таланти. Хидропонната система на съвременното ГМО образование дава ярки цветове и празни плодове…

/Малей, това звучи великолепно…Трябва да си го запиша!/

Чиновете бяха почти за нас. Но дървени, тежки… Няма как да влачиш подобен хипопотам подире си, както днес правят децата. Е, те не са виновни – с тия сланини по себе си не могат да се измъкнат дори от свободните маса и стол, та ги понасят…

Ние бяхме тънки, пъргави. Не само че магазините не преливаха от лакомства или фаст фуди. Нямахме спирачки… Хапваш и… Улицата – тоест, светът! – е твоя…

А как хапвахме… Сещам се – баща ми ме прати за хляб. Половинка. Но бял… 25 стотинки…

Фурната беше през пресечка. Тъкмо бяха извадили хляба. А той… Мек, дъхащ, топъл, ароматен… Което обяснява защо до нас стигна само част от долната кора. И то само, защото си я оставих за края…

Баща ми ме върна и предупреди да бързам, че трябвало да се връща на работа… Ама хлябът си беше топъл, ароматен… Пък една баба ми предложи да посипе мерудия… Майка ми ме видя от прозореца и чух как каза на баща ми, че трябва Огнян да отиде. А той ми подаде нови пари и каза: „Бе, да върви пак тоя – барем се е наял вече…”

И така си е – брат ми щеше да почне отново…

Какво? Съвест?

Абе, хора – вие на седем години били ли сте с топъл, бял, пухкав, дъхащ на мерудия и слънце хляб в ръце?

10.

Така и с математиката. Писане на цифрите… Заучаване… Задачки… Таблицата за умножение…

Тогава доста неща се даваха да се запомнят завинаги. Наизуст. Таблици, формули, стихове…

Днес… Има ги в интернет… И мозъкът се заема да търси… Като остава със съмнението – така ли е?

Нашите мозьчета бяха като шкафове в противоатомно скривалище. Всичко нужно трябва да е на място. За момента, в който потрябва.

Какви разсъждения, ако нямаш база? Фантазирахме – и то яката. Но мисленето не е само фантазия. А свободен полет – над твърда земя. Реална фантазия…

Рисувахме – с моливчета, после с акварел… Пеехме…

Даже оценки получавахме. В четвърти клас започнаха. Не знам кой и защо, но беше избрал „Цани Гинчев” като базово училище за реформаторски експерименти. Пробваха лично оценяване и преподавателски екип – в четвърти клас. Тоест – вече получавахме оценки за извършеното. Не общи, на края, а текущи. И не ни преподаваше само другарката Андреева, а по всеки предмет преподавател.

Ние си я искахме нея, обаче… Кой те пита… Свикнахме… Мисля, че след това въведоха това в цялата страна.

Та имаше една учителка по пеене. Лоша ли, добра ли – аз името й не помня, та нея ще описвам…

Ами така е – помнят се добрите и лошите даскали. Не го ли помниш – безличен е бил. Не помня какво преподаваше, как…

Само една история остана в съзнанието ми. Писа ми двойка по пеене.

Даааа…

Е, а аз съм тарикатче. Ама много хитро.

Както си въобразявах.

И седнах с гумичката да изтрия двойката. Много внимателно и старателно. Изтрих я. Така чисто, че на листа остана дупка…

Ама важното беше, че двойката изчезна. Отнесох си после пердаха. Навремето и това го имаше. Нормално – както казват англичаните, който жали пръчката, не жали детето.

Даже в училище имаше шамари. И в горен курс се е случвало.

Сещам се за някакъв Владо. Софиянче, не помня защо баща му беше в града ни, та го бяха записали при нас. Май в четвърти клас дойде, някъде след пети замина.

Нагло копеле! Бягаше от силните – Генчо не го забелязваше, защото тоя изчезваше мигновено при вида му. Обаче, се пишеше на бабаит при такива като мен. Не смятам насилието за аргумент. Но – между интелигентни хора. Простакът разбира само от сила. Както тоя Владо.

Закачаше се – както наричахме тия провокации. Предизвикваше ме /не само мен, но мен ме беше „харесал”, защото четях/. Един ден Генчо ми каза, че трябва да набия тоя наглец, иначе ще ми пощури живота. „Удряй в носа – каза ми – И не спирай!”.

След часовете пак си тръгнахме с компанията, Владо се лепна за нас. Пробва да ме спъне, опита се да събори чантата ми… И го светнах право в носа…

Седна… А аз го заритах… Без да мисля, без да гледам, без да оценявам пораженията…

Спряха ме.

Пък тоя Владо се сви на земята и захленчи. Дори не рева – само скимтеше… Това му беше силата – докато насреща излезе друга. Може да е по-слаб от него човек, но самият факт, че се опълчва, смазваше подобни простаци.

Но той продължаваше опитите си дори към учителите. Жените го водеха при директора, обаче оня схвана, че слабостта им е нежеланието да се разправят с някакъв пикльо. И продължи…

Докато веднъж не опита при Васил Станчев.

» следваща част...

© Георги Коновски Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Мисля, колега, че липсата на достатъчно информация ви оплита. Не ми се водят спорове, но Народен съд е имало в цял свят. И са избити не умните, а докаралите до война хората. Филов не е разстрелян заради археологията, а задето ни свързва с Хитлер. Но... Имате право на мнение, само моля - не изливайте безсмислена злоба и неаргументирани комплекси тук...
    Благодаря!
  • И не само тогава: Най-големият позор на безумно-простите - на 1.02.1945 са избити като говеда най-умните и ценни хора на България! От безумно простите и жестоки комуняги. Убити са хора като Богдан Филов - Световно-известен археолог, кажи ми колко хора в този сайт знаят, или дори да са чували за това? Убит е хирурга професор Александър Станишев, преди това ректор нс Софийския университет "Климент Охридски", като са го принудили да установява смъртта на всеки от разстреляните преди него! Ето това е основата на чавдарчетата и пионерчетата в тези мръсни години на комунизЪма. Не сме виновни - бяхме деца! Но аз изпитвам вина. Не знам защо,може би защото живях с подобни комунистически палачи и изроди в едно о също време.









    овата
  • Просто аз съм малко по-голям. Както се казва на "цист български език": Sorry to say! Да, през 1959 нямаше чавдарчета. Те май се появиха през следващата година. Но другото, което си описал е точно така. И все пак - жестоки години. Да помислим: Ние с теб сме деца,а в същото време неуките,тъпи, прости, жестоки комуняги,също като фашагите, избиват каймака на обществото - тогава точно - 1959 - 1962 г. са изпращани най-прогресивните, западно ориентирани хора в лагерите на смъртта! Лагери като Белене-Персин, Ш
    Ловеч-Слънчев Бряг и др. От комунягите- които сега са БСП.
  • Как нямаше чавдарчета? Почвам да мисля, че съм сънувал...
    А скаутите са "преписани" от другаде. Пример са индианците - обученията на децата. Или пажовете в Средновековието.
    Благодаря за посещението!
  • Ами какво да кажа: Едно към едно, само малко по-рано нямаше чавдарчета. Ама пионери - да! Комунягите, доминирани от дивия азиатски руски комунистическо-имперски манталитет, дори и в това не бяха оригинални - просто изкривени скаути, "преписани" от американската практика. Или, както казва един по-млад от мен, университетски преподавател по езици - всичко лошо идва от северо- и югоизток! Съгласен съм безусловно! А иначе, игрите, свободата на духа, свободата на истинското детство, на разходки и игри в гори и поляни, по улиците, даже в много големия (за мен морски, но и в още един и по-голям, град) бяха ежедневие.
  • Благодаря, Стойчо! Ама какво да давам - то това е минало. Просто разказвам - в свободен полет...
  • Давай нататък!
  • Ох, колко неща съм пропуснал... Колко много събития имаше в младежкия живот... Ни дума не съм споменал, например, за тайната ми любов Румяна, която работеше в РИО - Враца допреди две-три години...
  • Помня и мастилото и перодръжката и петната и топлия хляб, който винаги донасяхме "накълван"...Благодаря ти!
Propuestas
: ??:??