СВОБОДНОТО УЛИЧНО КУЧЕ
То беше черно с тук-там бели петна. Нямаше дом, нито стопанин. Беше свободно улично куче. Нямаше нищо от това, което имат домашните любимци и имаше всичко онова, което те нямаха. То имаше себе си и като стопанин на себе си, зависеше само от себе си.
Не познаваше човешката любов, но не знаеше и що е омраза. Никой никъде не го поканваше, но не можеше и да го изгони. Градът и неговите улици бяха домът му. И скитайки се из тях, то живееше и навярно щастливо, защото все още не знаеше що е нещастие.
Имаше и други като него, но законът на природата повеляваше – всеки сам да се спасява, всеки сам да оцелява. Всеки сам живее, тъй както и сам сънува...
***
През един студен есенен ден черното куче с бели петна търсеше завет и малко спомен за топлина. И го намери. В тясна уличка между кофите за смет лежеше труп. Приближавайки към него, кучето спря на около метър и се загледа. То се бе научило да заобикаля хората отдалеч и сега се чудеше какво да направи.
Постоя известно време и след като не долови никакво движение, продължи. С приближаването си усети топлина. Топлина! Жадувана топлина! Страхът, обаче, го накара да се дръпне отново назад.
Напред го викаше топлината, а назад страхът. Мракът поглъщаше светлината, вятърът тишината, а студът – спомена за лятото. Кучето трябваше да избере – от студ ли предпочита да умре или от болката, която човешката ръка би му нанесла. Но то бе опитно куче. Животът му бе неговият учител и то не бе пропуснало нито един урок по оцеляване.
Топлината го мамеше. Още миг, още два и животът му проходи с неговите лапи. Заведе го при топлата твар. Влажният кучешки нос доближи главата на човека и започна да души.
Душеше го и разбираше, че е човек, но различен от другите. Сякаш нещо му липсваше. Нещо, което обикновено събуждаше страха в кучето. То липсваше. Нещото, което кара човека да се движи и изглежда силен. Липсваше...
Кучето продължаваше да души лицето на човека и да търси отговор на въпроса – какво му липсва? Кое е това нещо, което го прави различен от другите, които е срещало по улиците?
Увлечено от любопитството си, то забрави страха си и побутна човешката глава с муцунка. И нищо, нищо не последва! Нито звук, нито око се отвори, нито ръка се помръдна.
И в този миг кучето си спомни.
Спомни си за друго куче, за една борба – урок по оцеляване. То беше само свидетел, но никога нямаше да забрави този урок. Щеше да го помни, защото той беше най-важният – за живота и смъртта. А има ли борба – има победители и победени.
Кучето разбра – човекът, който лежеше в краката му, бе победен от смъртта. И това, което му липсваше, бе диханието живот. Топлината все още не беше го напуснала, но много скоро студът щеше да победи и нея, щеше да му я отнеме завинаги.
То притвори клепачи, вирна муцунка и нададе тъжен вой в памет на своя, победен от смъртта, уличен другар. И още един, с който приветстваше учителя-живот.
***
Кучето побутна ръката на мъртвеца. Намести си задницата под мишницата му и се излегна покрай тялото му. Намести се спокойно, дори щастливо, защото каквото бе потърсило, това и намери – завет и топлина.
И какво от това, че беше под мишницата на смъртта? Що ли би могла тя да му направи, можеше ли с нещо да го изненада? Негов учител бе животът, а тази нощ съюзник щеше да му бъде смъртта. И сгушено в нейната топла прегръдка, кучето заспа. Заспа и прекрачи прага на съня.
***
Озова се в големия свят на хората. И не беше куче, а човек. Силен, властен мъж на средна възраст и облечен в костюм. Ала привидно, защото под тази маска властваше най-смазващото от всички чувства, демонът страх. Властваше и управляваше живота на този мъж. Всеки негов избор, всяка крачка, всяко негово вдишване и издишване, всеки залък, който си слагаше в устата. Заспиваше със страх и се събуждаше със страх.
Страхът крещеше в душата му, а той се опитваше да заглуши неговите викове като неспирно си повтаряше, че е силен, че е могъщ, че е Бог. Затваряше се в своята крепост и рисуваше по лицето на страха маска след маска.
Маска за авторитет, маска за баща, маска за гала вечеря. Не можеше да изрисува единствено маската на свободата, защото страхът и свободата са като двата полюса на Земята. Две съвършено различни измерения на живота.
И той, живеейки в измерението страх, го бе приел за свой учител. А страхът това и чакаше. Обви го в копринен пашкул и започна бавно и мъчително да го изсмуква, подготвяйки го за своя съюзник – смъртта.
На ръба на отчаянието мъжът започна да се пита:
- Жив ли съм? Човек ли съм, или скала, прояждана от вятър и вода?
***
И през една есенна нощ страхът го запозна със своя съюзник – смъртта. Нарисува му сън, в който мъжът бе бездомно улично куче. Бездомно, защото стопанинът му го бе изгонил от дома. Улично, защото отвъд стените на дома е улицата. А стопанинът му го бе прогонил, защото то така и не се бе научило да живее в уюта и спокойствието на дома. Така и не се бе решило да приеме живота такъв, какъвто е. А той на свой ред не можеше да приеме него. И това, което животът не приема – смъртта поглъща жадно.
- Просто сън... – си каза мъжът на сутринта.
Но не беше просто сън. А сън, който още повече нагнети страховете му. Сън, който започна да го преследва насън и наяве. И той започна да бяга. Да бяга от съня. Да бяга от смъртта. И колкото повече бягаше от смъртта, толкова по-често я срещаше.
Премазано куче, оглозган гълъб, починал съсед. Толкова по-близо я чувстваше до себе си. Докато в един момент усети, че тя всъщност го тегли и дърпа за ръката към своето убежище. Денят си отиваше, а с него и светлината в душата му. Вятърът засвири. Тържествуваща, нощта затанцува.
***
Между кофите за смет лежеше спомен от мъжа – неговото тяло. До него спеше и дишаше тежко черното куче с бели петна. Спеше и сънуваше живота на мъжа. Сънуваше поредния урок, който неговият учител в стремежа си да му го предаде – го бе довел до тук – до тази тясна тъмна уличка.
***
Още миг, два и денят се събуди. Животът бликна. Кучето отвори очи и се завърна в себе си. Стана, протегна се и разтърси своето тяло, за да свали тежкия товар на съня от гърба си.
Тъжно погледна към студения труп и тъжен вой нададе. И отдалечавайки се, нададе втори, с който благодареше за урока на учителя-живот. И после трети – радостния вой на свободата. Свободата – да приемеш живота такъв, какъвто е и себе си – такъв, какъвто си.
То беше куче. И понеже беше свободно улично куче, тръгна отново из улиците на града. И току скимтеше и виеше, опитвайки се да разкаже на своите улични братя и на всички хора това, което беше научило:
- Животът е живот, за да се живее. А страхът от каквото и да било, е всъщност страх от самия живот. Животът е живот, дори и да е кучешки. Ала кучешката смърт... Ауууууууу...
© Христина Гутева Гутева Todos los derechos reservados