Да бъдеш или да не бъдеш... Ловец?

Бен влезе в стаята, където бяха баща му, Хънтър и брат му, Алек.

- Тези свръхестествени неща ще ме довършат! - каза Бен.

Хънтър погледна Бен с изражение, което сякаш казваше "Наистина ли?". Най-големият страх на Хънтър беше, че децата му могат да бъдат наранени от някой вид свръхестествено създание. Най-вече защото именно той беше въвел синовете си в бизнеса с ловуване на свръхестествени създания. Бен забеляза изражението на баща си и добави смутено:

- Не буквално, татко.

От друга страна, Алек обожаваше да ловува. Обожаваше и да дразни Бен, затова каза с усмивка:

- Тези свръхестествени неща са върхът!

Бен беше свикнал с поведението на Алек и знаеше, че няма смисъл да спори с него, затова просто извъртя очи и измрънка под носа си:

- Имам чувството, че някои неща никога няма да се променят

- О, виждам, че отново си в чудесно настроение, големи мой братко. Знаеш ли, тези свръхестествени случаи ти действат като депресанти. - каза Алек.

- Не мисля, че някой нормален човек би взимал хапчета, за да се депресира, Алек.

- Не разбирам защо се ядосваш тогава.

Бен погледна Алек с неразбиране и Алек разбра, че трябва да изясни нещата.

- Пич, ти не си нормален. Прекалено голям зубър си!

Хънтър слушаше разговора на момчетата и реши, че е крайно време да ги прекъсне, за да продължат с работата си.

- Добре, момчета, достатъчно. Съсредоточете се върху случая.

Алек се огледа.

- Я чакай, нещо липсва. Къде е тиквичката?

В този момент Лиза, грижовната майка, излезе от кухнята.

- В кухнята е, миличък, ще е готова след десет минути.

Алек погледна майка си с изненада.

- Какво говориш, мамо? Да не би най-после да си ме послушала и да си сготвила Дейна?

Лиза погледна Алек укорително. Тя така и не можа да свикне с прякора, който той беше избрал за сестра си, Дейна.

- Разбира се, че не, Алек! Правя ти тиквен пай, защото знам колко много го обичаш. Така и не разбрах защо наричаш дейна "тиквичка".

Бен се подсмихна. Той много добре знаеше причината и реши да я изясни и на майка си.

- Тя си го избра. Другото предложение на Алек беше "маймунка". Дейна знаеше, че ако остави на Алек, той щеше да избере "маймунката", което, по мое мнение, й подхожда много повече от "тиквичка".

Алек кимна в съгласие. Той осъзна, че така и не е получил отговор на въпроса си и реши да го повтори.

-Е, къде е "тиквичката"?

Хънтър му отговори:

-Наказана е. Сбила се с Дерек. Опитал се да я целуне, тя го ударила, той паднал и си счупил ръката. Явно не е уцелил човека, който да дразни. Аз не държах на наказанието, но майка ви...

- Дейна не бива да напада хората така. Трябва ù малко повече дисциплина. - каза Лиза.

Алек се подсмихна. Той много добре знаеше какво прави Дейна по време на "наказанията" си. Отворен прозорец и няколко завързани чаршафа, горе-долу обобщаваха схемата ù.

- Е, ще отида да видя Дейна. Не ми се иска да се чувства самотна...

Всъщност причината беше друга. Алек просто искаше да види дали Дейна си е в стаята и, ако не я намереше, това би бил чудесен повод да ù изпроси ново, по-строго наказание от Хънтър.

Когато Алек отвори врата на стаята на Дейна не намери никого вътре.

- Типично.

Алек отиде до отворения прозорец, от който все още висеше въжето от чаршафи. Когато погледна през него видя, че Дейна все още слизаше по въжето. Вече почти беше достигнала земята. Алек развърза най-горния чаршаф и се чу леко тупване и едно "Ау", а след това и "Алек!"

- Ето на това му се вика неуспешно бягство. Нима на нищо не съм те научил?

Хънтър беше навън през това време, той видя Дейна и я попита какво прави там. Нещото, в което Дейна беше най-добра беше да се измъква от напечени ситуации и затова отговори на баща си по следния начин:

- Ами, Алек се опитва да избяга. Видях го, когато се връщах вкъщи. А бях навън, защото чух странен шум от стаята си. Реших, че става нещо лошо и слязох, за да проверя.

Алек все още беше на прозореца и, когато Хънтър погледна натам, думите на Дейна бяха напълно доказани, а Алек се сдоби с порция конско от баща си. Едно изречение на Хънтър привлече вниманието на Дейна, а именно "Имаме случай, а ти се занимаваш с глупости!"

- Случай! И аз отново не знам за това.

- Защо да ти казвам, след като няма да идваш?

- И защо няма да идвам?

Хънтър не отговори, не защото нямаше отговор, просто не искаше да го каже на глас, особено пред Дейна. Истината беше, че Хънтър се страхуваше за дъщеря си, тя беше малкото му момиченце и не искаше да рискува живота й по този начин. Алек и Бен знаеха как да се оправят, прикриваха се взаимно, и най-вече слушаха баща си, а Дейна - не. Тя винаги правеше каквото си науми и Хънтър нямаше толкова голям контрол над нея, колкото над Алек и Бен и това го плашеше до известна степен.

- Татко, не можеш вечно да ме държиш далеч от работата. Това е семеен бизнес, а аз съм от семейството, така че участвам. Точно толкова добра съм, колкото Бен и Алек. Този път идвам с вас!

- Дейна, казах не! Точка по въпроса.

Хънтър влезе в къщата, но за Дейна въпросът не беше приключил. Тя отиде до колата на баща си, измъкна акумулатора и го захвърли в кофата за боклук. След това се скри зад своята кола.

Когато Хънтър се опита да запали колата си, се оказа, че нещо не е наред, ние вече знаем какво точно. Той вдигна капака на колата и попита:

- Къде ми е акумулаторът?

Дейна това и чакаше. Тя се изправи, с най-невинното изражение на света и каза:

- Татенце, чух, че нещо ти липсва. Случайно моята кола си е наред, ако искаш, можем да отидем с нея, но нали знаеш, че никой не я кара, освен мен?

Нито Бен, нито Алек бяха свикнали да се возят в колата на сестра си. Проблемът, обаче, беше по-голям за Алек, защото той беше свикнал да е на шофьорското място. Когато погледна към Бен, с цел да му се оплаче, видя, че той чете книга.

- Какво четеш?

Очевидно Бен не искаше да отговаря на този въпрос, но нямаше какво да се прави.

- Шекспир.

- Моля те, кажи ми, че е някоя кървава история. - каза Алек.

- Ромео и Жулиета. За училище е! Трябва да напиша есе на тема "Невъзможната любов между Ромео и Жулиета". Вярно е, че ми остават само три месеца, докато завърша университета, но точно те са най-важни.

- Да, наистина изглежда много важно. Когато хората умират на операционната маса, ще искат да чуят точно за невъзможната любов между Ромео и Жулиета.

В този момент Хънтър се намеси.

- Престанете, момчета. Пристигнахме.

Когато Алек погледна през прозореца видя, че са пред някаква фирма.

- Фирма? Какво ще прави Уендигото във фирма? Не ми казвайте, че вече са започнали и да работят.

- Стига глупости, вероятно е под прикритие. Време е да си разпределим задачите. Аз влизам през прозореца, а вие? - попита Дейна.

- Мама е права, не трябваше да те наричам "тиквичка", а да си избера маймунката. Подхожда ти много повече. Та ти се катериш по какво ли не.

- Аз влизам отзад - обади се Бен.

- Добре, Алек е с теб, а аз влизам от главния вход. - каза Хънтър.

След като задачите бяха разпределени всички се заеха за работа. Алек и Бен влязоха отзад и започнаха да оглеждат мястото. Всичко изглеждаше нормално.

Дейна също беше влязла в сградата и вървеше по дълъг, тъмен коридор. Тя стигна до кабинета на собственика - господин Маркъс.

- Добре, нещо е убило трима човека в тази фирма, няма записи от охранителните камери, няма и свидетели. Ако тук има Уендиго по прикритие, то това е шефът на фирмата.

Дейна отвори вратата на кабинета и посегна към бутона за осветлението.

- Добре, сега ще светна и, ако видя нещо космато, ще бягам.

Когато светлините светнаха нямаше нищо необичайно. Дейна започна да оглежда мястото и откри няколко снимки в горното чекмедже на бюрото. На първата снимка се виждаха мъж и жена, когато Дейна обърна снимката, на гърба й имаше надпис: "Господин Уолбърг и милата му жена". На следващата снимка Дейна видя същия мъж, отново с жена, чието лице беше отрязано.

- Ха, ето ти любов в двайсет и първи век.

Разследването на Хънтър, обаче, не вървеше по план. Той тъкмо щеше да влезе в стаята на охраната, когато чу глас зад себе си.

- Не мърдай!

Когато Хънтър се обърна, видя един охранител, насочил оръжие към него.

- Успокой се, аз съм агент Уилямсън, ФБР.

Хънтър показа значката си и охранителят беше готов да му съдейства. Хънтър приложи всичките си техники на охранителя, за да го накара да си признае, ако е скрил някои от записите от охранителните камери, но очевидно охранителят нищо не знаеше. Единственото важно нещо, което Хънтър разбра от охранителя беше, че господин Уолбърг, старият управител на фирмата, се е върнал. Това беше странно, главно защото господин Уолбърг беше мъртъв. Хънтър го знаеше, защото беше прoучил много добре историята на фирмата, знаеше и че Уолбърг се е самоубил. Охранителят спомена нещо и за "тъмното минало" на Уолбърг, но, колкото и да опитваше, Хънтър не можа да разбере повече. Разговора между Хънтър и охранителя беше прекъснат от позвъняването на телефона на Хънтър, беше Дейна. Тя му разказа за снимките и картинката започна да се изяснява.

- Добре, знаем, че Уолбърг се е самоубил, но не знаем защо. Все трябва да има причина. Очевидно е , че причината е била жена му.

- Да, също така знаем, че, за да се превърне някой в Уендиго сърцето му трябва да е "студено", тоест да е наранен от любовта на живота си толкова много, че да не е способен да се справи с болката. - добави Дейна.

- Правилно, но преди това трябва да каже и заклинание. Откри ли нещо такова в офиса на Маркъс?

- Ето това е другият ми въпрос. Какво правят снимките на Уолбърг и жена му в кабинета на Маркъс?

- Добър въпрос.

Междувременно Алек и Бен стигнаха до помещението на чистачите. И там нямаше нищо необичайно. Изведнъж от килера се чу шум.

- Какво беше това? - попита Бен.

- Някоя метла може да е паднала.

- Добре, кой от двамата ще погледне?

- Ти си по-голям.

Алек винаги използваше този номер.

- Няма да стане. Ези или тура?
Бен изважда монета от джоба си готов да я хвърли.

- Ези.

- Какво винаги.

- Винаги ми носи късмет. - каза Алек.

Бен хвърли монетата. Беше Eзи.

- Ето, отново ти донесе късмет.

- Да, хайде отивай да провериш.

- Не, не, чакай малко. По-логично е аз да остана, щом спечелих.

- Не, ти спечели, ти отиваш.

- И що за награда е това?

- Какво да не те е страх?

- Какво? Мен? Разбира се, че не.

- Тогава какъв е проблемът.

- Няма проблем. Отивам.

Алек отиде бавно до килера, докосна дръжката... но сякаш имаше чувството, че там няма да открие нищо приятно. Той отвори рязко вратата и на пода падна един труп. Алек отскочи назад, Бен също се стресна.

- Какво е това? - попита Бен.

- Не е ли достатъчно ясно какво е?

- Да, но какво прави тук?

- Ами, не знам, може би са забравили да го оставят в полицейския участък.

- Добре, нека се обадим на татко.

- Чакай малко, това не е ли господин Маркъс?

- Шефът на фирмата?

- Същият. Хайде, обади се на татко.

Бен започва да набира номера на баща си.

През това време Хънтър, вече изгонил охранителя, под претекст, че фирмата ще бъде затворена от федералните за няколко дни, беше сам в стаята на охраната.

Изведнъж вратата се отвори. Хънтър се обърна и видя самият Уолбърг пред себе си.

- Хънтър, Хънтър, май не знаеш кое е безопасно за теб.

- Ти не можеш да ме уплашиш Уолбърг. Свикнал съм да се боря с такива като теб. Само ми кажи как точно успя да се превърнеш в чудовище?

- Нима не успя да го разгадаеш сам? Май губиш форма. Е, щом искаш да знаеш толкова много, жена ми ме подтикна към това.

- Защото ти е изневерила?

- Много добре. Да, точно така. Разбра ли с кого?

Хънтър не отговори. Само това не знаеше.

- Сегашният голям шеф - Маркъс.

- Ето защо снимките са били при него.

- Да, аз му ги подхвърлих, за да го сплаша малко, затова убих и трима от служителите му, а след това довърших и него. А сега... Сега е твой ред, а после и на двете ти сладки момченца.

- Да не си посмял да ги докоснеш!

- Няма да има кой да ме спре.

Уолбърг доби истинската си форма. Хънтър извади пистолета си за части от секундата, но все пак, не беше достатъчно бърз. Уендигото го повали на земята. Готвеше се да нанесе финалния си удар над ловеца, но чу глас зад себе си.

- Хей! Защо не се пробваш и с мен?

Уендигото се обърна.

- Шегуваш ли се? Хънтър е довел малкото си момиченце. Колко сладко!

- И това ли ти се струва сладко...

Дейна ритна чудовището, след това се опита да повтори, но то хвана ръката й. Тя се завъртя и успя да го прескочи във въздуха. Озова се зад него и го ритна с крак. То се обърна и, когато Дейна опита да го ритне отново, хвана крака й и я запрати в стената. След това отиде до нея замахна с ръка, готово да я убие.

Чу се изстрел. Дейна отвори очи и видя как чудовището изгаря право пред нея.

Алек стои от другата страна на вратата, държейки пистолет.

- Как ти се струва това, косматко?

Уендигото изгоря напълно.

- Добре ли си? - Алек попита Дейна.

- Добре съм. Погледни татко.

- Добре съм, само гордостта ми накърнена - обади се Хънтър.

- Е добре, след като Алек отново спаси положението вече можем да си ходим - каза гордо Алек.

- Не се възгордявай прекалено - каза Бен.

- Завиждаш, защото не успя да спасиш никого, но за това твое деяние, рицарю, не е виновен никой, освен теб самия.

След неуспешната имитация на Шекспир, от страна на Алек, всички се отправиха към вкъщи с колата на Дейна. Дейна отново караше. Алек се обади, недоволно, от задната седалка.

- Кога ще пристигнем? Това пътуване не ми харесва.

Бен и Дейна се подсмихнаха.

- Е, Дейна как ти се стори днешния ден? - попита Хънтър.

- Беше готино.

- Като изключим стената, в която те запрати Уендигото.

- Млъкни, Алек! - каза Дейна.

- По-добре свиквай, защото вече ще имаш доста такива преживявания. - каза Хънтър.

- Какво означава това?

- Означава, че официално те включих в семейния бизнес.

Дейна се усмихна широко.

- Има още нещо, което трябва да ви кажа. От сега нататък, вие тримата ще сте ловците. Аз повече няма да се бъркам. Очевидно сте достатъчно големи, за да се справите. А на мен ми трябва почивка.

- Наистина? - попита Дейна.

- Наистина.

- Но Дейна ще ни тормози. - каза Алек.

- Ще бъде забавно - каза Бен, леко злобничко.

- Нямам търпение за следващия случай - каза Дейна.

- Както казват в тъпите телевизионни шоута: "Явно най-доброто предстои" - каза Алек.