Свърталището на дявола (3-та част)

роман на ужасите

***

            Долно Камово имаше малко над триста къщи, а населението му беше около осемстотин души, по-голямата част възрастни, пенсионери. Имаше основно училище, което едва оцеляваше заради малкото на брой деца. Селото се стелеше живописно по единия бряг на Луда река, като от запад, север и юг бе обрамчено от красиви и стръмни брегове, а от изток, оттатък реката, се простираше обширна равнина, зад която се виждаха далечни планински върхове. Беше съставено от три махали, разположени на три хълма: Поп Николово - намираща се в южния край, състояща се главно от стари къщи и малка изоставена църква, строена през деветнадесети век; Новата махала, заемаща западния край, съставена от стари схлупени къщи в долната й част и нови модерни вили в горната част; и Цанкова махала (където беше домът на Явор и Катрина), заемаща северния край, където най-голямата забележителност беше Къщата на Яким (известна още като "Свърталището на дявола", заради трагичните събития, случили се преди двадесетина години).

            Главният път от Костонброд през Огоя за Горно Камово пресичаше село Долно Камово при Поп Николово и Цанкова махала, а между двете махали се отклоняваше пътя за Гловош, който криволичеше покрай къщите на Новата махала. Центърът беше срещу разклонението, от източната страна на главния път, като се състоеше от Смесения магазин (малък супермаркет, който от няколко години бе част от веригата „Твоят магазин”), кафе-ресторант Сухиндол, Културния дом и съборената църква. Зад тях се намираше парка, зад който започваше каменистата долина на Луда река.

            Много от младите жители ходеха на работа в София, Костинброд или Своге, малцина работеха тук - главно в кметството и по някоя от програмите за заетост, също така в бара, в Смесения магазин и в двете малки махленски магазинчета в Поп Николово и Новата махала.

            Всички тук изпитваха лоши чувства към Къщата на Яким.

            Тя приличаше на малък дворец заради старинната си архитектура и усамотеното си разположение. Беше на два етажа, имаше мазе и таванско помещение, а по средата на покрива й стърчеше купол с ламаринен обков. Входът й бе украсен с колони и еркер, съставляващ терасата на втория етаж. Самата тераса бе оградена с балюстрада и кръгли колони в краищата. Над тесните прозорци изпъкваха изящни горни первази с най-различни детайли, като човешки лица, листа, цветя, животни и други фасадни елементи.

            В дворът й имаше горичка и шадраван с фонтан, който работеше до смъртта на дядо Яким. След това сякаш всичко в тази къща спря да функционира - освен злото, което непрекъснато плъзваше своите невидими пипала към селото, за да го обрече на вечен страх и неведение. От дясната страна на хълма, непосредствено зад двора на къщата, се намираше селското гробище.

            Явор и Кристина добре помнеха дядо Яким – едър, достолепен мъж, винаги усмихнат и приветлив, с големи прошарени мустаци и широкопола шапка. Те го харесваха, макар че забелязваха неприязънта в очите на дядо им, баба им или родителите им, щом станеше дума за него. Всеки път когато той минаваше по пътя, ги примамваше и им даваше вкусни шоколадчета "Бояна" или "Меланж" (не марципани или родопчета, с които баба им и дядо им ги залъгваха), а понякога и вносни шоколадови яйца „Киндер”. Тогава майка им и татко им ги викаха в двора, вземаха вкусотиите от ръцете им и ги скриваха някъде с предупредителните думи: "Никога не яжте от дядо ви Яким! Той е лош човек! ".

            Освен Якимовата, в Долно Камово имаше още две къщи, които излъчаваха достолепие - Антоновата вила, намираща се в най-високата част (не само на Новата махала, а и на цялото село), принадлежаща на аристократичен търговски род; Манчевата къща в Поп Николово - родният дом на актьора Стоимен Манчев; и четириетажната къща на Данаил и Гергана Петкови. Трите къщи изглеждаха изключително приветливи.

            За разлика от тази на дядо Яким.

***

            През онзи период Явор работеше във фирма за дограма, а Катрина беше касиер в една бензиностанция. Родителите им Димитър и Милка имаха собствен магазин, който докарваше на цялото семейство прилични доходи. Живеейки в Долно Камово, двамата щяха да ходят на работа с колите си - Нисанът на Явор и Тико-то Катрина. За четиридесет минути щяха да се придвижат до началото на София, след това щяха да се слеят със сутрешните задръствания... именно затова щяха да тръгват два часа по-рано. Все пак им беше удобно - автомобилите бяха нови, пъргави и маневрени, като задоволяваха почти всичките им нужди.

            Когато Явор и Катрина решиха да се преселят в родната къща на родителите си, те мечтаеха за красив, идиличен живот. Относителната близост на селото до София в съчетание с девствената природа, беше истински рай за любители на спокойствието. На другия ден след нанасянето двамата отидоха с Нисана до София и от там купиха двадесетина торби с цимент, десет торби теракол, четири баки латекс, фаянсови плочки за под и за стени, фугиращи смеси, двадесетина парчета гипскартон и много други сроителни материали. Наложи се Катрина да се отбие до Люлин, откъдето да вземе своето Тико и да вкарат в него част от продуктите. Двамата си бяха взели двуседмичен отпуск, през който трябваше да направят жилището си годно за живеене.

            В ранния следобед се прибраха и започнаха с ремонтите. Първо преместиха старата секция до мивката и масата до вратата, за да се освободи ъгъла за банята. След това Явор изстърга варта от стените, грундира ги и забърка цимент с теракол за плочките. Разбира се, най-трудната задача щеше да е поставянето на сифона и свързването му към септичната яма - но и за това щеше да намери решение.

            Когато слънцето се скри и отнесе със себе си топлия априлски ден, двамата седнаха на пейката пред къщата и инстинктивно се загледаха към Якимовата къща. Два от прозорците й светеха.

            - Трябва да е някой луд, за да се засели там. Може би не знаят историята й - замислено отбеляза Катрина.

            - Предполагам, че цената е била ниска и го е подвела. А може и някой от децата или внуците на Яким да е решил да си дойде.

            - Оф, дай да сменим темата. Не искам да се връщам назад, към... - девойката не успя да довърши. Брат й я хвана за ръката и й прошепна:

            - Любувай се на красивата вечер, скъпа сестрице. След малко звездите ще блеснат с цялата си яркост и ще разкрият Млечния път. На такова място Млечният път се вижда ясно.

            Тези думи накараха Катрина да вдигне глава към небето и да загледа първите звезди. Постепенно, успоредно с отиващия си ден, на небето започваха да се появяват нови и нови светещи точки.

            - Ех, защо сега нямаме телескоп? – изрече Катрина, наблюдавайки с интерес тъмнеещия небосвод.

            - Трябва да познаваш небесната карта и движението на телата, за да го насочиш към точния обект.

            - Може просто да го насочиш някъде и да гледаш произволна звезда.

            - Това ли е женската представа за романтика, скъпа сестрице? Да се насочваш към произволни обекти? – усмихна се Явор.

            - Разбира се, скъпи ми братко. Не е като да се насочиш към точно определен обект.

            - Прекрасно е, мамка му. Всяка вечер ще стоя тук. Ще гледам звездите и звездите ще ме гледат мен.

            - А аз просто ще ти правя компания.

            По-късно се прибраха, хапнаха набързо полуфабрикатите, наляха си вода в кофи, сгряха я с нагревател и един по един се изкъпаха в старата външна баня, намираща се зад гаража. Решиха да си легнат в детската стая - леглата бяха големи, а блаженият полъх на миналото щеше да ги грее през цялата нощ.  

***

            Семейство Петкови беше едно от малкото сериозни семейства в Долно Камово. Гергана и Данаил бяха женени от десет години и живееха във вилата на Данаил, построена от дядо му Петко през хиляда деветстотин осемдесет и девета. Тя беше на четири етажа и до преди две хиляди и трета година, когато една аристократична фамилия построи "палата" си на хълма в Горната махала, беше втората по големина къща след Якимовата. Те имаха син и дъщеря, Кристиян и Никол, съответно на десет и на осем години, които учеха в тукашното училище и се славеха като отлични ученици. Данаил беше програмист във френска софтуерна фирма, а Гергана превеждаше научнопопулярна литература от английски на български език. И двамата работеха у дома - къщата бе идеален вариант за развитието им, а месечните си възнаграждения получаваха чрез дебитни карти. В долно Камово имаше цели два банкомата - на Втора частна банка и на Екософтбанк. Семейството притежаваше и две нови коли - Ауди осмица и Фиат Типо, които им вършеха чудесна работа, когато трябваше да ходят в някой от близките градове.

            Те не желаеха да се сливат със селската "простотия". Не ходеха на кафе в бара или в смесения магазин и се стараеха лека полека да се отделят от повечето си ученически другари - които не правеха нищо друго, освен да се наливат с евтин алкохол и да говорят наляво и надясно какви "надути пуяци" са ония, умниците. Данаил и Гергана знаеха отлично, че не са "надути пуяци", а са хора, които не просто следват мечтите си, а правят всичко възможно да ги реализират. Те няма какво да правят в компанията на пияници.

            Случващото се в селото никак не ги вълнуваше. Не ги вълнуваха заселилите се в Якимовия дом, макар че отлично знаеха, че къщата е странна и страшна. Не ги вълнуваше поредното обещание на кмета Антон Кръстев, че тази година кметството ще дари на домакинствата по един кубик дърва за зимата. Не ги вълнуваха слуховете за поредния бой в "кафе-ресторант Сухиндол". Дори когато вчера привечер пийналият им съсед Пачо Девицата мина покрай тях за да им съобщи, че още едно семейство се е нанесло в селото, те просто му се усмихнаха и кимнаха за разбиране, след което забравиха думите му и се сляха със собственото си ежедневие.

            Но на дванадесети април се случи нещо, което разклати хармонията на семейство Петкови.

            След като Кристиян и Никол се върнаха от училище и обядваха, те поискаха да излязат с Тошко да си играят. Естествено, родителите им се съгласиха, но изрично им заповядаха да са тук преди седем, за вечерят заедно. Децата винаги изпълняваха заповедите на майка им и баща им и точно затова Данаил и Гергана се притесниха много, когато те не се прибраха на уречения час.

            Не се прибраха и в осем.

            Нямаше ги и в девет.

            А в девет и половина Данаил се готвеше да излиза и да ги търси, когато двете им отрочета позвъниха на вратата. Те изглеждаха силно уплашени.

            - Видяхме призрак! - казаха те в един глас.

            - Какъв призрак? - попита Гергана.

            - Призраци не съществуват! - заяви Данаил с тон, не търпящ възражение.

            - Но ние видяхме в гробището. Максим ни го показа.

            - Кой е Максим?

            - Момчето, което живее в черната къща до гробището.

            Жената потръпна, защото ставаше дума за Якимовата къща. След това отговори, но в гласът й се усетиха тръпки на несигурност:

            - Максим просто ви е уплашил. Сигурно някой негов приятел се е направил на призрак.

            - Той беше прозрачен.

            - Кой? - запита Данаил.

            - Призракът. Търсеше нещо. Беше много страшен - рече разтревожена Никол.

            - Хайде да вечеряме и да лягаме - завърши Гергана, решена да смени гадната тема. Не понасяше приказките за Къщата на Яким, а когато тя служеше за декор на детските щуротии, това вече се превръщаше в грозна гавра.

            Тази нощ Данаил и Гергана спаха неспокойно и сънуваха лоши сънища.

***

            Явор и Катрина не харесаха компанията от онази маса.

            Бяха решили да седнат в "Сухиндол”. Явор поръча бира, а Катрина джин с тоник. Нямаха намерение да завързват разговори или да се сприятеляват с тукашните, но четиримата пияни мъже в крайната маса може би щяха да им създадат проблеми. Заведението беше просторно, отвън изглеждаше приветливо, но вътре не бе ремонтирано от десетилетия. Имаше стари дървени маси, още по-стари дървени столове, тъмни стени, мозаичен под и мъждукащи луминесцентни лампи. Единствено над бар-плота висеше окачен таван, по който светеха множество хартиени фигурки.

            - Ей, пич, 'земи купи по една бира, да не ставаме. Като дойдеш, че ти дадеме парите - по тях викна добре почерпен младеж с неприятна физиономия.

            Явор се направи, че не го чува. Катрина му хвана ръката и я стисна.

            - Маце, ела само да те питам нещо. Нема да ти направ'а нищо. Обещавам! - друг глас, провлачен като змия, дойде от същата посока.

            - Дай да пием по-бързо и да се омитаме - прошепна Катрина.

            - Спокойно.

            - Не съм спокойна при наличието на такива... - тя извъртя очи към онази маса. - А и знаеш, не понасям толкова тютюнев дим.

            - Добре. Чакай да пийна бирата и тръгваме.                       

            В това време пред тяхната маса изникна мъж на около тридесет години, хилав, с мръсни дрехи и крива шапка, поставена нелепо върху главата му. Имаше налудничава усмивка и пиянски подигравателен поглед.

            - Казвам се Павел Станков Георгиев, ама ме наричат Пачо Девицата. Тук съм израснал, тук съм учил и тук живеем. А на вас к'ъв ви е случая?

            - Аз съм Явор, а това е Катрина - изрече Явор без да го гледа.

            - Пачо, идвай тука бе! Оста'й хората на мира! - откъм масата долетя женски глас. Беше на момиче на около двадесет и пет, с черна вързана коса. Мъжът извърна глава и се провикна:

            - Стига маааа! – сетне се обърна към брата и сестрата:

            - Че'й, че не разбрах. Как се казвате?

            - Аз съм Явор, а тя е Катрина.

            Онзи дръпна един от столовете и седна до тях.

            - Откъде сте?

            - От тук. Но живеехме в София.

            - Ооо, браво! Чии ора сте?

            - Живеем в сивата къща. На Атанас и Соня. Баща ни е Димитър, може да ги знаеш.

            - Чекай, чекай. Вие внуците на Атанас и Соня ли сте?

            - Същите - Явор говореше спокойно, с приятелски глас. Той добре знаеше как да се справя с типове като този.

            - Значи нема да те закачаме. Ти си наш човек. Тая мадама жена ли ти е?

            - Сестра.

            - Значи и тя е наш човек.

            Пачо Девицата стана и тръгна към другата маса, говорейки на компанията си:

            - Тия са наши ора. Нема да ги закачаме.

            Явор изпи набързо бирата, а Катрина пресуши джина на една глътка и двамата тихо напуснаха заведението.

***

            Йоаким влезе в просторната стаята и с типичната си горделива усмивка попита Оксана:

            - Тази вечер какво има за ядене, неустоима и прекрасна моя принцесо?

            - Говеждо с картофи, скъпо мое чудовище.

            - Чудесна си, мила моя. Непрекъснато благодаря на Него, че с теб се намерихме.

            - Аз също, скъпи мой. Нямаш си представа колко сполучливо е всичко.

            Голямата маса беше отрупана с чинии, паници, тенджера, вилици и лъжици, подредени равномерно по всяка страна. На две от столовете седяха децата им Аделина и Максим, които търпеливо чакаха всички да заемат местата си.

            - Ходи ли там? - тихо попита жената.

            - Да.

            - Как мина?

            - Много добре. Всичко стана по план. Дори не се наложи да увъртам.

            - По-добре не можеше и да стане.

            От недрата на къщата се чу страховит рев. Мъжът и жената се спогледаха, след това погледнаха към децата.

            - Не знае кой е. Нали? - запита Оксана.

            - Още е рано, скъпа. Твърде рано е.

            - Татко, тук е много вълнуващо. По-вълнуващо е от Киев. Двамата с Максим ти благодарим - обади се и Аделина.

            - Зная, деца мои. Нали затова всички сме тук.

            Още един рев се възнесе из мрачните стени. Четиримата спряха да говорят, погледнаха по посока идващия звук и се усмихнаха заговорнически.

…следва продължение…