Снимка: https://ibb.co/Vxqhgv4
Казват, че който пристъпи в Немите земи, го считат за изгубен. Мисля, че са прави. На това място нищо не съществува дълго време в постоянната си форма. Сухите ветрове брулят черните дюни и отвяват пътеката, по която дойдохме. Пясъците поглъщат всичко. Гребените им пилеят фин пясък при всеки вихрен рев. Стените на притихналите между дюните плетени колиби, където се крием, се клатят под порива на горещата стихия. Увивам се по-плътно в наметалото си и се опитвам да не обръщам внимание на пронизителния вой, който прониква през стените и кара костите ми да треперят. Ейхаб се държи. Дори страхът да яде мозъка му, не го показва. Това крепи духа ми.
На това обрулено от безмилостните вихри място, дъждът е лелеяна мечта. Устните се напукват от жега, а очите се пълнят с пясък. Както и носа. И устата. Въобще – всяка гънка от дрехите, които носим, е набита с фините черни песъчинки. Оглеждам водачите ни, скупчени в противоположния ъгъл на една от колибите, в които се к ...