Глава 12
Зак ме видя веднага, тъй като аз пристигнах на бегом, задъхан и потен. Той стана от бетонната си пейка с неразгадаемо изражение на красивото, аристократично лице. Зак имаше наистина благороднически правилни черти, а тази гарвановочерна коса подчертаваше бялата му кожа. Слънцето го обгръщаше в нещо като мъгла от сън или далечен спомен.
Очите му се фиксираха върху мен, а аз не можех да си поема дъх, и не беше заради бягането. Аз бях добър в бягането, по дяволите... малката сребърна китарка се впиваше в плътта на дланта ми.
-Какво правиш тук? – попитах го. Вятърът развя от блестящите кичури на косата му. Пристъпих бавно към него.
-Не знаех дали ще дойдеш тук, все пак – каза той – намерил си китарата.
-Защо не ми остави бележка?! – ядосах се – аз не я бях видял!! Видях я случайно!
-Исках да оставя случайността да реши дали ще дойдеш или не – отвърна ми Зак.
-Но...
Дойдох съвсем пред него, но не посмявах да го докосна или да кажа нищо, само се опитвах да наваксам с дишането. Зак за ...