Сянката е роман, където се преплитат психологически аспекти, романтика (LGBT предимно, което означава, че предупреждавам, тук има разказ за гей-двойки) и фантастика/фентъзи. Главният герой Фера Флорентайн ще бъде подложен на известно количество изпитания, за да открие как миналото и бъдещето се съчетават, какво е любовта, приятелството, силата и усмивката (такава дори, когато те боли). Надявам се да ви хареса и очаквам коментарите и отзивите ви!
Глава 3
За момент ми се стори, че лицето на Зак се изпълни с тъга. Но тези черни очи бяха обаче прекалено прикрити, дори за моя поглед, и нямаше как да мина отвъд фасадата му, колкото и да се взирах.
За миг ми дожаля за времената, когато той не носеше никаква фасада пред мен и сърцето ми се изпълни с болка, която изтласках настрани и прочистих гърло. Все още между нас цареше тишината.
Зак обаче първи излезе от транса, откъсна погледа си от моя и насочи вниманието си към една малка статуетка на шефското си бюро.
-Сянката е нещо като шпионин, Фера. Само че... не само. Сянката е като болест, прониква в клетките на врага и малко по малко унищожава силите им. Рена има опасна криминална организация, където не може да се промъкне кой да е. Силата на Сянката обаче може да въздейства на хората и да измени лоялността им. Съчетана с твоята способност за промиване на мозъци, предполагам, че ще бъде много по-лесно. Твоята работа е много проста – промъкваш се в организацията на Рена, стоиш там няколко дена като заразяваш всичките й подчинени и накрая я оставаме сама. Арестуваме я, убиваме я и с абсурдното й държание е свършено.
-Защо аз? – попитах очевидното. Зак продължи да гледа статуята, плъзна един от дългите си пръсти на пианист по лъскавата й фигура. Докосна я леко и аз не можах да не си припомня същото това леко, нежно като вятъра докосване, с което веднъж ме беше погалил. Тогава бях ядосан за нещо, както винаги вилнеех из стаята в гнева си и виках на Зак, но когато за момент застанах срещу него, просто за да го обидя или напсувам, той протегна ръка и докосна така леко отстрани на лицето ми. Сърцето ми тогава биеше панически бързо, но гневът ми за отрицателно време се беше изпарил. Зак не ме докосваше особено често с такава нежност. Всъщност, той не ме докосваше почти хич. Единствените докосвания бяха по време на секс – неизбежното, само, разбира се – или когато аз го докосвах, прегръщах, целувах или хващах за ръката.
Пристъпих напред към него, протегнах ръка и докоснах китката му. Това го стресна и той се обърна рязко към мен, черните му очи разширени от изненада.
Той се опита да дръпне ръката си от хватката ми, но аз го стиснах.
-Какво ми правехте тук? – продължих – лъжеш ме за нещо, Зак.
-Пусни ме, дребосък – изсъска той. Очите му обаче, колкото и силен да беше погледа им, не ме разчувстваха въобще. Познавах този човек и маските му, и колкото и да ми беше неприятно да ги използва върху мен, нямах друг избор, освен да не се поддавам.
-Малко хора всъщност осъзнават колко е страховито да гледаш някого в очите – каза ми веднъж Зак, докато лежахме един до друг в осветената от слънцето спалня. Аз държах ръката си на гърдите му и бавно го галех, а неговите ръце и двете бяха зад тила му. Той ме гледаше с онази саркастична усмивка, която закачаше на лицето си, когато говореше за неща, които го нараняваха и го караха да се чувства изигран от света – но повечето хора, когато ги погледнеш право в очите и вложиш в погледа си злоба, я усещат и се отдръпват.
-Защо ти е да гледаш някого със злоба, Зак? – попитах го аз с усмивка. Той изсумтя.
-Хората са убийци, Фера. Ако не се защитаваш, ще те разкъсат.
Не пусках ръката му, а черните му очи се опитваха да ме накарат да отстъпя и да избягам.
-Аз убиец ли съм, Зак? – изненадващо казах и той разшири очи – така изплашено да ме гледаш...
Той стисна устни и рязко изтръгна ръката си от хватката ми.
-Стела ще ти обясни останалите подробности – обяви той – и не, нищо не крием от теб. Ще ти обясни и какво правехме тук с теб. Аз имам друга работа.
Той тръгна през стаята с бързи крачки с дългите си крака. Погледнах бавно към ръката, която го беше стискала и размърдах пръстите си. За момент имах усещането, че ръката ми се е вцепенила върху неговата и той не би могъл никога да се отскубне от мен. Стиснах пръстите си в юмрук и отново погледнах към отдалечаващия се Зак. Той излезе непоколебимо от стаята, без да погледне назад.
Стела ме наблюдаваше с равно изражение, в което прочетох неодобрение, гняв и ревност. Сърцето ми прескочи един удар от този така ясен поглед.
-Не го ревнувай толкова много – казах й откровено и тя примига, изненадана – Зак не обича ревността. Тя го отблъсква. Както и прекаленото държание като лепка.
Тя вдигна вежди нагоре.
-Аз не се държа като лепка – възмутено отговори.
-Не, не за теб – засмях се аз горчиво – говоря за себе си. – погледът ми отново гледаше затворената отдавна врата зад гърба на мъжа – говоря за себе си...
Тя се закашля.
-Не ме интересува – каза рязко тя – идвай с мен да ти обясня какво...
Малко по-късно седях в една стая сам с един бял лист хартия. Бюрото и стола, на който седях, бяха метални, и нямаше други мебели в стаята. Думите на Стела все още се въртяха в ума ми – Сянката е същество без собствена воля и мисли. То работи това, което му наредят командирите. Чрез кръвта си може да зарази хора с вируса. Накрая очакваха от мен да превърна всички от организацията на Рена в Сенки. В подчинени на главния команден пост безумни същества или... пък мъртви. Стела беше казала, че вирусът досега само е убивал до 24 часа след приемането му. И те вече нямали време да проверяват кой ще умре от вируса и кой не.
Защото Зак знаел, че аз няма да умра. И знаел, че аз ще се справя с мисията.
Блъснах с юмрук по бюрото пред мен.
-Предател! – изсъсках в нищото, представяйки си черните очи на Зак. Той ме беше използвал по най-долния начин, обричайки ме да нямам собствена мисъл никога отново. Той... беше ме инфектирал с нещо, което да изтрие съзнанието ми и да ме превърне в машина. – по дяволите!!
Имах 72 часа от сегашния момент, оставащи от процеса по трансформация на съзнанието ми. Ако не умрях дотогава, щях да бъда изцяло Сянка.
И сигурно никога отново нямаше да имам съзнателна мисъл. Зак... какво копеле. Какво съвършено копеле...
Вратата се отвори и аз стреснато погледнах натам – точно този, когото не исках по никакъв начин да виждам повече. Зак, облечен с бяла научна престилка и понесъл под мишница папка. Черната му коса се беше развалила от по-ранната зализана прическа и кичури от нея падаха над високото му бледо чело.
Гняв припламна в мен и скочих от стола си.
-Стой, чакай! – рязко реагира Зак и вдигна предупредително ръка да спра – изслушай ме, Фера.
-Какво да... какво... ти си ме превърнал в..
-Не, не – прекъсна ме Зак – това смята Стела, както всички останали от екипа. Не можех да ти кажа истината в нейно присъствие, Фера. Не можех, иначе щяха да убият и двама ни.
Примигах, изненадан, и част от гнева ми премина на заден план. Смръщих вежди.
-Какво искаш да кажеш?
-Не съм ти инжектирал от точно този вирус – каза Зак колебливо и въздъхна тежко, след което отново ме погледна откровено – а от един малко по-различен. Аз го разработих тайно, когато осъзнах, че нямаме избор освен да използваме теб. А теб ще използваме заради връзката ти с Лиса, единственият начин да влезеш в организацията на Рена. Лиса е единственият от членовете, на който са му позволени известни... волности. Тя ще те вкара в организацията, но това сигурно Стела вече ти го е казала. Така или иначе аз знаех какво причинява този вирус на съзнанието на хората и реших, че няма да позволя това да се случи с теб. Работих сам и напълно тайно, без да мигвам нощем, за да успея, преди да те доведат тук за инжектиране. Вирусът, който съм ти инжектирал, е изключително подобен на вируса на Сянката, Фера, единствено има определена давност. Действието му протича на повърхностен пласт от съзнанието ти и това включва три аспекта. Първият е, че ще имаш възможност да решаваш дали да послушаш или не дадената заповед, но ще ти бъде малко трудно да я нарушаваш. Второ, че след като изтече действието на вируса, губиш силите на Сянка и всякакъв друг контрол, както и спомените си за извършеното по време на действието на вируса и трето – той тук се поколеба за момент пред съсредоточения ми поглед – и трето, възможно е да има минимални последици за нервната ти система. Минимални, Фера, не са страшни, кълна се. Направих всичко по силите си, за да запазя живота и личността ти.
Гледах го смаян.
-Значи... значи ми казваш, че... чакай малко, ти ми казваш твърде много неща! Тотално ме обърка! – ядосах му се.
-Не се безпокой. Можеш да ми се довериш – каза ми Зак, гледайки ме откровено в очите.
„Когато лъжеш, трябва да гледаш винаги в очите на човека. Откровеният поглед отваря вратите към сърцето на събеседника ти” – спомних си думите на Зак от толкова отдавна. Сърцето ми прескочи един удар, но аз се постарах да запазя изражението си равно. Той продължаваше да ме гледа. Усмихна ми се леко.
-Вярваш ли ми? – попита той. Сърцето ми се сгърчи, изведнъж изпълнено с прекалено много гняв и разочарование, отколкото можеше да понесе. Той ме лъжеше. Поех си дълбоко дъх, усмихнах се бавно, без да отмествам поглед от неговия.
Нещо го накара да трепне, но той бързо го пропъди от лицето си и наведе очи. О, господи, Зак... защо...
-Трябва да направим още нещо, докато сме двамата сами – каза Зак, хвърляйки поглед към вратата.
-Няма да те целувам посмъртно – срязах го аз и той ме зяпна за две секунди, сетне цъкна с език с раздразнение.
-Много смешно – отбеляза той и погледна към папката, която държеше в ръцете си – трябва да подпишеш този договор. Договор с мен, за да мога да те защитя напълно от лапите на Комитета.
Той ми подаде договора – на документа не беше написано кой знае колко, само имената и ЕГН-то ми, както и тези на Зак... текстът му беше семпъл:
„Долуподписаното лице /Фера Флорентайн/ се задължава да напусне държавата след изтичането на действието на вируса за Сянка и да позволи да му бъде издаден смъртен акт. Лицето е задължено да не разкрива пред никого истинското си име и самоличност до края на живота си.”
-О, ти искаш да „умра” след края на мисията – казах тихо, стъписан.
-Да, за твоя безопасност, Фера.
Вдигнах бавно очите си към Зак.
-Можеш да вървиш по дяволите! – изсъсках в лицето му и започнах гневно да разкъсвам документа му. Зак ми извика нещо, сякаш се опитваше да ме убеди да се успокоя, но аз не бях способен да въздържам гнева си повече. Нямах гаранция, че думите на Зак са истина и че той наистина е разработил друг вирус. Може би ми го казваше само за да се съглася.
НИКОГА!
Хукнах през стаята. Зак ме извика, но аз изхвърчах в коридора и се насочих към пътя, откъдето бях дошъл.
-Фера! Спри! ЧАКАЙ!! – викаше Зак зад мен. Сърцето ми се разбиваше на парчета, незнайно защо. Но разбира се... Зак си имаше дори приятелка. А аз бях само средство за заразяване на вражеска организация. Аз дори не бях човек в неговите очи... и всичките му думи бяха лъжи. Той обичаше да лъже. По-точно: той не можеше да живее без да лъже.
И от това очите ми се насълзяваха, а гърлото ми беше стегнато. Той можеше дори да ме убие. Аз нямаше нужда да съществувам. Аз щях да се разпиша, че съм съгласен да ми изготвят „Смъртен акт” и после какво?! Съгласен съм да ме убият?
-Фера! Моля те, стана недоразумение!! – извика Зак.
-Лъжеш! – заковах се на крака, обърнах се гневно към него и в следващата секунда в сърцето ми изригна болка, горещината плъзна през цялото ми тяло, чернотата обгърна взора ми, а викът ми на ужас отекна като остатъчно ехо на спомен.
Зак спря да тича и отпусна ръце покрай тялото си, когато видя как тялото на Фера се разсипа на прах за стотни от секундата и той изчезна от коридора. Очите му гледаха широко отворени и фиксирани на мястото, където допреди секунда беше стоял Фера и го беше обвинявал в лъжа.
-Какво стана? – чу той гласа на Стела зад гърба си. Очите му се насълзяваха от факта, че не примигваше, а се взираше като откачалка в празния въздух пред себе си.
-Той... той изчезна – каза Зак накрая, гласът му прозвуча дрезгаво и далечно в собствените му очи. Стъпките на Стела отекнаха в коридора, когато жената се приближи.
-Искаш да кажеш... съвсем изчезна?
-Да. Пред очите ми – продължи Зак взрян в мястото, въпреки че вече нищо не виждаше, а само стоеше с отворени очи – тялото му стана на прах.
-Но как е възможно това? – учуди се Стела – не би трябвало да го прави сам без заповед.
Тишина. Зак примига най-сетне и една сълза се спусна от окото му. Той подсмъркна и я избърса. Стела го наблюдаваше.
-Нещо се е объркало ли? – попита блондинката.
-Всичко се обърка. – каза Зак – той не ми повярва. Любовта, на която разчитах, е изчезнала.
Стела мълчеше, може би усещаща лошата атмосфера в коридора.
-Надявах се той да ме обича и да повярва, че ще го защитя. А не че го изпращам на убийствена мисия.
-Аз му казах какво става със Сенките след като вирусът ги завладее веднъж.
-Знам – продължи Зак – това влизаше в плана ми. Ти го плашиш, но аз му казвам за моята световна конспирация. Кълна се, Стела, предишният Фера, който познавах, щеше да ми повярва веднага. Щеше. Той се е променил, и боя се, го изгубихме.
-Сигурен ли си? – гласът й звучеше студен.
-Да. – каза Зак – изпратете екипа.
-Да, шефе.
Тя се отдалечи забързано от него, а Зак бавно вдигна ръка към гърлото си и се стисна. Защо така трябваше да го боли? Беше му станало ясно, че Фера няма да му помогне, тоест, няма да се подчини. И.. имаше още нещо зад решението му да изпрати убийци след бившия си любим.
Той искаше да спаси Фера от вируса на Сянката, докато все още Фера е със собственото си съзнание, тъй като неговото желание да разработи нов вирус не се беше сбъднало. Дълбоко в себе си Зак не искаше да види празния поглед в сините му очи и му се искаше онези лъжи, които каза на Фера, да са били истина. Господи, колко му се искаше...
Но го беше обрекъл на това. Той наведе поглед към земята, изпълнен със скрита зад равната му маска разкъсваща болка. Фера беше единствения човек, влязъл толкова надълбоко в душата на Зак. Безкрайното му нахалство и упоритост го бяха довели до резултати, които дори Зак често не искаше да си признае. Зак не беше обичал никого повече от Фера.
Но обичаше работата си повече от всеки човек на земята. Беше... длъжен да изпълни задължението си. Той трябваше... да спаси всички. Дори това да му костваше огромно количество лична болка, съдбата на човечеството беше по-важна... и той нямаше думата.
Нито, за съжаление, Фера.
Когато отворих очи и се осъзнах забелязах, че лежа на студената площадка в мрачно стълбище. Бях отново чисто гол и треперех от главата до петите. Повдигнах се на крака, олюлявайки се, и докоснах ръка до гърдите си. Сърцето ме беше заболяло отново и се бях озовал на друго място. Сетне мислите ми се наместиха още повече – имах три дена преди да загубя напълно съзнателната си мисъл.
Единствената идея, която ми хрумна, беше самоубийство. Реших, че ще потърся начин да се спася и ако не успея, след точно 71 часа щях да отнема живота си. Нямаше да бъда ничия марионетка.
Странно, но вместо да се уплаша, това решение ме успокои. Тръгнах надолу по стълбите, но когато минах покрай едно странно стайно растение се сетих, че това е блокът на Лиса. Качих се обратно нагоре и почуках на вратата, късно спомняйки си, че съм проклето гол.
Тя отвори мигновено и аз инстинктивно се хвърлих надолу към стълбите и се скрих зад растението. Лиса ахна.
-Абе какво правиш? – успя да каже – ти... да нямаш някакви психически отклонения!? Защо си гол!?
-Лиса... ммм... – мозъкът ми работеше трескаво, но никакви обяснения не идваха в ума ми – моля те, донеси ми още от дрехите на Мартин.
-Защо са ти дрехите ми?! – гневно чух глас и преди да се осъзная, някой ме дръпна силно за тила и ме блъсна напред. Проснах се на земята като безсилна мишка и бързо обърнах глава да видя нападателя ми.
Мъжът беше висок и сексапилен пич с дълга руса коса, хваната на ниска опашка и ежедневни риза, тениска и дънки. Очите му ме гледаха гневно и убийствено.
-Хей, Марти, недей! – извика стъписано Лиса и хукна надолу по стълбите, а мъжът ме грабна за врата и ме блъсна в перилото на стълбите.
-Какъв е тоя гол откачалник пред дома ми?! – изрева Мартин.
-Не, чакай малко, мога да обясня – заскимтях аз, опитвайки си да си поема въздух. Той заби един юмрук в корема ми и сетне ме блъсна отново към земята. Имах чувството, че ще започне да ме рита, но изненадващо насилието му спря. Лиса беше препречила пътя му.
-Това е един приятел, той има психически отклонения, болен е, Марти, болен е!! – плачеше тя. Примигах с изненада. Не бях болен, но разбира се, сигурно това за нея беше най-логичното обяснение на ситуацията, в която бях изпаднал. С амнезия. После гол на стълбището. Страшна работа.
Мартин се поуспокои, сякаш когато чу думата „болен”, и бутна ръцете й, които възпираха яростните му атаки. Той ме погледна, бързо свали ризата си и ми я подхвърли. Хванах я и я облякох, а понеже той беше доста висок, тя стигна до средата на бедрата ми. Той ме изгледа шашнато, но сигурно не беше очаквал да я облека, а просто да си я вържа на кръста.
-Значи... – той си пое дълбоко дъх, успокоявайки последните остатъци от ревностния тестостерон, бушуващ в него от образа на неговото момиче с друг гол мъж. – значи... болен. Какво ти е, малкия?
-Не съм малък и нищо ми няма, само понякога харесвам да се разхождам гол, това е – изтърсих преди да имам време да помисля. Лиса ококори очи и хвърли поглед към Мартин.
Само че Мартин ме гледаше състрадателно. Все едно току-що му бях потвърдил диагнозата „шизофрения”. Или... мисля, че имаше една болест, когато хората се събличат голи и плашат млади момичета с пенисите си?!
-Хайде да влезем на топло – обяви великодушно русокосият пичага и тръгна нагоре по стълбите – извинявай, че те ударих, малчо. Как ти е името?
-Ъмм, Фера, и не съм малък.
Той обаче беше вече влязъл в апартамента и едва ли ме беше чул. Лиса ми хвърли странен поглед, сви рамене и последва гаджето си, а аз преглътнах с известно затруднение и влязох също.
Благодаря за вниманието! Не забравяйте да коментирате и да оцените за обратна връзка, ще се радвам на всякакви мнения и възгледи!
-Дани
© Даниел Добринов Todos los derechos reservados