Опита се да скрие с пеньоара липсващото, като ме гледаше по начин, който красноречиво говореше - Ей ме цялата, сега искаш ли ме?

Стоях втрещен и я гледах, без да сваля поглед от обезобразените крайници.

-Мисля, че трябва да направим нещо, нали?

Тя се опита да се приведе по-близо, но столът попречи - Кажи ми, миличък?

След това отпусна ръка на облегалката почти съучастнически, облегна се назад, светещият поглед потърси червените обувки, които бяха захвърлени небрежно встрани. Недалеч от тях кротко лежаха две дървени протези. За миг погледът угасна, сетне жената грейна, усмивка озари лицето, явно размисли и предложи, без да сваля очи от обувките.

-Искаш ли да видиш и другите? Имам цяла стая, натъпкана с тях, те са моята слабост... 

Тя се наведе напред, погледна изпитателно ненужните вече цветя, които стисках в ръцете си. Сигурен бях, че ако ги докосне, ще се раздробят, ще се натрошат и превърнат в леден прах. - Забравихме за тях - каза. - Влез и вземи ваза.

И докато успея да възразя, тя се отдръпна, освобождавайки широк коридор. Потърсих с поглед ваза, открих я на ниската масичка с телефон, поставих ги и налях вода от банята, която жената ми посочи мълчаливо. Свлече се на количката, от направеното усилие накриви глава и ме фиксира с живите си очи. Те, с цвят на планинско езеро, бяха страшно красиви. Исках да потъна в тях, забравяйки за ужаса преди малко. Той не можеше да потисне непреодолимото желание да я опозная повече, нещо в нея, неуловима черта, която не можех да назова, ме привличаше и ми напомняше за... за какво? 

-Недей да разваляш всичко - каза твърдо непозната.- Влез и ми прави компания като добро момче. 

Объркан за миг, влязох навътре, воден от неимоверното желание да ù помогна в самотата. С трескава бързина жената ме сграбчи за китката и ме поведе към затворена врата, изрисувана с топли южни цветя. Багрите бяха смайващо реални и сякаш бяха предверие към рая. Открехнах я и видях под меката дневна светлина десетки чифта обувки, мирно наредени като войници, чакащи своя генералски жезъл. Жената бе отделила време и средства за нещо, което на пръв поглед нямаше смисъл в ситуацията, в която бе попаднала. Нямаше свои крака, на които да ги обуе, но това не променяше статуквото - важно е мисленето, помислих аз, бе намерила сили след случилото се нещастие да открие нов свят за себе си. Тя беше от онези хора, които не се страхуват да се надсмеят над това, което ги измъчва, намирайки смисъл в наглед незначителни неща.

Ето и сега чух тихият ù гърлен смях, прекъсван от нервен плач и искрени думи, с които заразказва историята си. 

-Моля те, не ме разбирай погрешно - каза тя с приглушен глас. - Просто не обичам хората да ме съжаляват.

Погледнах я, плаха усмивка се прокрадна на тъжното ù преди миг лице. Обърка се за момент, но се измъкна и продължи:

-Случи се при железопътна катастрофа преди три години. Сблъскахме се с товарен влак на непозната гара на път за Тимишоара, където работеше съпругът ми. Нашият влак се запали, бяхме в първи вагон, изпълни се с дим, мъжът ми и детето изгоряха живи, преди да ги спасят пожарникарите. Измъкнах се само аз, но тогава се питах "защо?" - изхлипа тихо, махна с ръка да пропъди спомена и продължи. - Получих контузии и в двата крака в следствие на пожара, лекарите не даваха много надежди. Спасиха ме, но се наложи ампутация, претърпях операции, парите на покойния се изпариха яко дим. След тях не исках да виждам никого, мразех целия свят, сякаш той ми бе виновен за нещастието... Често си задавах въпроса защо аз трябваше да оцелея от този ад?... Сънувах ги и двамата, стрясках се от кошмарите почти денонощно. Постепенно свикнах с болката. Реших, че и заради тях трябва да продължа да живея и да се боря. Изкусен дърводелец изработи дървените чуканчета, които прикрепих към това, което бе останало от краката ми, с еластични ластици. По цели нощи обикалях като затворен звяр с тях, опитвах се да ги превърна в неотменна част от мене. През деня плачех и ги хвърлях в ъгъла. Злобата ми към света се бе превърнала в непреодолимо желание да започна нов живот. Плахите ми опити затвърдиха усещането, че мога, че скоро ще се превърна в едно неотделимо тяло с протезите. Привикнах с тях, струваше ми се, че съм ги имала цял винаги! Един ден дойде и идеята за обувките, реших да се надсмея над страха, който се събуждаше с всяко едно мое движение. Нали всички наши действия са продиктувани от страха!... Купих скоро първия чифт, радвах му се като на неродено дете, което не трябваше да остане самотно, последваха го и другите. И така до днес, когато те срещнах, напомни ми за миналото, за това вина имат и червените обувки, нали? 

Тя се отдалечи от мен, отиде при обувките. 

-Остави ме тук - каза, като ги оглеждаше. - Само за малко.

Болка бе изписана на лицето. 

Струваше ми се, че бях говорил аз. Най-после бях намерил сродна душа, с мисли подобни на тези в главата ми. От нас зависеше как ще се развият оттук-нататък постъпките ни, какво щеше да ни сполети.

-Прегърни ме - изненадващо каза тя, откривайки, че все още може да плаче. -  Моля те, прегърни ме.

Наведох се и я прегърнах, нещо се бе прекършило в мен и бях разбрал, че в този ужасен свят няма да бъда вече сам...

А тя почти задряма, успокоена и примирена в прегръдките ми.

...Сключихме брак след три месеца. Забравихме злополучната стая и обувките, заключихме я завинаги, а ключа хвърлихме през прозореца. Дано да го е намерил някой, който наистина има нужда от нашата надежда... Всичко протече в нормално русло, не можехме да имаме деца, но си взехме от пансион. Кръстихме го Павел, на сина ù, отрасна грижовно и признателно дете. Често си спомняме за нашата събота, когато започна седмицата на нашите желания и мечти. Не обръщаме внимание на факта, че събота не започва в понеделник, когато се случват най-хубавите неща. Обличаме нови дрехи, качваме се в колата и отпътуваме в посоката семейно щастие. Тя е истинското начало на нашата седмица. Навярно нищо странно няма в това, нали?