Вероятно всеки от нас е преминавал през тежки емоционални състояния. Моменти, в които чувството на безнадеждност и безпомощност помрачава мислите и сърцето, и ти се струва, че нищо в жалкия ти живот няма смисъл. Може би ти също някога си изпитвал това странно чувство, от което и аз бях завладяна в един не много кратък отрязък от своя живот.

Не? Наистина ли? Добре! Нека все пак обясня какво точно имам предвид и кой знае... току виж си променил мнението си. В споменатия етап от моето съществуване отчаянието ме бе оплело в наглата си мрежа и не ми даваше да дишам. Не разбирах причината за състоянието си. Усещах, че потъвам все повече и повече. Лутах се в дълбока долина, откъдето не можех да изляза. Чувствах в душата си, че умирам. На пръв поглед всичко в живота ми изглеждаше добре. Семейството ми все така излъчваше спокойствието на чисто, тихо поточе, огряно от слънчевите пролетни лъчи. Със съпруга ми имахме хубави взаимоотношения, включващи богатство от красиви цветове, рисуващи дните ни ту в розово-лилави нюанси, ту в сиво-потъмнели оттенъци. Продължавахме заедно да преживяваме успехите и провалите на децата си. Радвахме се на добро здраве. Упорствахме в професиите си... Така да се каже, нямаше видима причина да съм потисната. И въпреки това се чувствах, а и изглеждах порядъчно угнетена.

Но ето, че дойде онази петъчна вечер. Валеше проливен дъжд. Имах усещането, че се задушавам. Тежките ледени капки удряха ядосано по стъклото. Мислите ми с последни сили търсеха прозореца, но единствено сянката от стената грозно ги посрещаше, за да ги върне с удвоена болка в мен. И понеже вярвам в Исус Христос, реших с простички думи да Му споделя за емоционалните си терзания. Казах Му: „Господи, не знам защо се чувствам толкова зле, покажи ми причината, моля Те. Имам усещането, че потъвам, нямам радост, усещам в душата си някаква липса. Чувствам огромна празнина. Може би искам някоя моя мечта да се сбъдне или искам нещо друго – не знам... Много ми е тежко. Моля Те, помогни ми!” И така, докато се оплаквах на Бога, не разбрах кога дъждът бе спрял.

Още на следващата сутрин ежедневните дейности ме въвлякоха в своя водовъртеж и всичко останало остана на заден план. Поне привидно. Тъгата в душата ми обаче си стоеше все там – готова да покаже неприветливото си лице при първия удобен случай, за да ми каже отново, че мечтите са за истинските мечтатели, а не за мен.

Два месеца по-късно приятел от църквата покани гост от далечен град. Зимната януарска сутрин нетърпеливо ме посрещна с особено искрящата си свежест. Слънцето провираше крехките си лъчи между облаците и се мъчеше да разтопи плътния лед по асфалта. Заобикалях заледените участъци, замислена върху това, което предстоеше. Нямах никакви очаквания за този ден. Бих казала, тръгнах с определена доза резерви, крачех и потъвах в сиво-черните контури на разсъжденията си. В този ден гостът, за който ви споменах преди малко, трябваше да води нещо като семинар на тема, която не помня много добре – заглавието май беше „Музиката, която е резултат от вярата в Христос”.

Събра се добра група от слушатели, сред които имаше инструменталисти и певци. Не бяхме професионалисти, но всички се вълнувахме от темата на прилично ниво. Слънцето смело беше влязло през прозорците и внасяше особено усещане за топлина и неописуема атмосфера. Още в самото начало гостът, след кратко представяне, взе китарата в ръце и засвири мелодия, на фона на която ние изправени започнахме да се молим.

В този момент особено нежна топлина се разля в душата ми. Почувствах Божието докосване! Не можех да го сбъркам, защото и друг път го бях преживявала. Невероятно усещане, за което няма измислени достатъчно красиви думи. Последният акорд затихна, а семинарът започна. Говорителят изглеждаше съвсем обикновен човек. Държеше се непринудено и естествено. Но в момента, в който заговори... В момента, в който заговори, стана ясно, че мъжът пред нас носи безценно послание.

Една позната, но позабравена мисъл прелетя в невидимия свят на разсъжденията ми: „Не прибързвай да поставяш непознатото в познатите си рамки и никога не оценявай някого или нещо прибързано.” Всяка дума, жест и кратко мълчание на нашия гост издаваха безкористното истинско желание да ни предаде всичко, което притежаваше. Думите му носеха от необята на небесното благородство и красота. „Поетично-музикалната му дарба не е случайност”, помислих си. Говореше завладяващо, без да демонстрира каквото и да е превъзходство над аудиторията, и разясняваше с такава лекота, че и малко дете би се заслушало в думите му. В подходящия момент внасяше премерена нотка хумор и времето течеше неусетно. Слънчевата светлина щедро се изливаше в залата, осветявайки и най-скритите тъмни участъци – разгръщайки с красива неповторимост момента пред очите ми.

Всред разгара на така наречения семинар Явор – това бе името на нашия преподавател – започна да обяснява какво влияние и сила притежава писаното слово. Гласът му звучеше смело и убедително, а думите му носеха особена дълбочина. Акцентираше как то, писаното слово, може да промени посоката на цял един живот. В ушите ми зазвучаха думите: „Писаното слово въздейства по необикновен начин на хората.” В един момент съвсем спонтанно попита:

– Има ли между вас някой, който пише?

Стъписах се, защото изведнъж един „предател” от публиката посочи мен като надеждна в областта на литературното писане. Онемях. Още повече, че гостът ни директно ме попита имам ли нещо написано, което може да види. Мислите ми запрепускаха в поле от страх, смущение и надигащо се вълнение, което в онзи момент нямах време да разпозная. Кръвта ми зашумя подобно на развълнувана река. Спомних си, че в ученическите години пишех стихове, но много скоро прекратих, тъй като сметнах, че просто няма смисъл. От една страна, ангажиментите ми се бяха увеличили, а от друга, нямах убеждението, че това, което пиша, има някаква стойност. По тези причини тогава просто спрях.

Изстрелях на Явор с остър тон:

– О, аз отдавна не пиша!

– Защо? – попита ме сериозно и някак много твърдо.

Започнах да изказвам своите достатъчно основателни поне според мен оправдания. След като ме изслуша внимателно, той заяви много категорично и още по-твърдо:

– Това не са оправдателни причини.

Направо бях вцепенена! Мислите ми експлодираха. „Как можеше да казва това, след като...” Но докато се бунтувах вътрешно, една ясна мисъл светкавично прониза ума ми. „Ами да, той е напълно прав, нямам оправдание да спра да пиша.” Замълчах, нищо не казах. Той ме погледна право в очите. В този кратък миг можах да видя чистотата на този поглед, която ме порази. Чух  го да казва много сериозно, бих казала, че думите му звучаха като заповед.

– Ти трябва да пишеш!

Когато изрече това, имах усещането, че ще полетя. В един единствен миг мрежата на безнадеждността и отчаянието бе разсечена. Почувствах такава голяма радост, която не бих могла да ви опиша. Имах усещането, че губя представа за реалността. За момент се чудех истина ли е това, което чувам, или е някакъв вдъхновяващ сън. Радостта в онзи миг полетя с крилете на птиче, заключено за дълго време в клетката на собствените си съмнения. Това чувство завладя цялото ми същество.

Тъй като Явор Костов беше поканен да говори и на следващия ден на Богослужението, реших, щом се прибера в къщи след семинара, да се опитам до края на вечерта да напиша нещо. Исках да му предам някаква набързо скалъпена творба, за да чуя мнението му. Чувствах се много щастлива. Докато се прибирах по улицата към дома, всичко изглеждаше толкова различно красиво. Непрестанно се усмихвах и без малко да заподскачам като дете в хрупкавите заледени участъци, но бързо се овладях, застигната от детективските погледи на възрастните съседки. Прибрах се в къщи и като в просъница приготвих вечерята, сервирах и отсервирах храната на милото си семейство. После отидох в стаята си. Докоснах с писеца на химикала празния лист, но нищо не се случи. Нетърпеливо зачаках да ме връхлети онази, отдавна познатата поетична муза, но уви... По някое време нахвърлих няколко думи, но нищо от написаното не ми хареса. След още няколко напъна, завършили със замерване на кошчето с топки от смачканите листи, се отказах. Самоуспокоих се, че може би по-нататък, докато той отново дойде, ще имам вдъхновение да сътворя някакво непознато досега в литературния свят възвишено произведение, което да му представя. Така отмина този противоречив ден и следващата противоречива седмица, и по-следващата, и следващия противоречив месец, и по-следващия. Нищо не написах, а така силно исках! Много бързо се изтърколи цялата година, а от моето творческо вдъхновение от ученическите години нямаше и помен. Радостта в мен от преживяното обаче остана, невидимите окови на отчаянието и безнадеждността бяха строшени. И сякаш контрастно на видимия и логичен неуспех надеждата вече бе пуснала своите коренчета в мислите и сърцето ми и сякаш изчакваше свежите капки дъжд, за да покаже крехкото си стъбълце.

И ето, че Явор отново бе поканен да говори, за да продължи семинара от предходната година. Когато разбрах, че ще идва, настроението ми отлетя далече. Чувствах срам и неудобство от себе си. Семинарът и тази година бе много вълнуващ и интересен. Докато лекторът разясняваше причините за явлението „авторски блокаж”, беше поставил на мониторите свой стих, който бързо прочетох:

Сърцето ми се счупи

на хиляди парчета,

когато вникнах на човека

във очите.

Не познавам гледка по-ужасна

от гледката

на гробището на

мечтите.

Стихът бе толкова кратък, но така дълбоко прониза сърцето ми. В този момент времето спря. На забавен кадър се видях през огледалото на мъничкото, но разтърсващо послание. Това бях аз. Да, аз бях отговорна моите мечти да бъдат загробени и никой не ми беше виновен за това. Писаното слово ме провокира. За втори път същата мисъл премина през душата ми. „Ти трябва да пишеш!” Силна болка прониза сърцето ми.

Докато мислех върху думите, светещи от екрана, спрях да чувам гласа на Явор. Очите ми се замъглиха...

Семинарът свърши и аз бързо се прибрах вкъщи. Този път бях категорично решена да напиша нещо, което да му предам на следващия ден. Бях готова да понеса и думи като: „Наистина поезията не е за теб , опитай с нещо друго.” Убедена бях, че ще получа искрен коментар – обратна връзка, която окончателно ще даде отговор на въпроса „да продължа ли да пиша?” И така, реших да остана будна, ако е необходимо и цялата нощ, с единствената цел да предам стих на сутринта. Ето, че се получи. Тръпнеща от вълнение, написах две-три стихотворения, които му предадох на следващия ден. Мисля, че и той много се зарадва. По-късно, когато ги прочете, изрази мнението си, че са хубави. Нещо повече – добави, че според него трябва да продължа да пиша и да започна да публикувам.

Ето така започнах да пиша отново. След толкова години на творческа суша. Винаги, когато си спомня за този момент, много се вълнувам. Една заровена и забравена от мен мечта се събуди и оживя. Мисля… Не, сигурна съм, че това, което се случи, не е някаква случайност... Ето, че пак се разчувствах. Моля ви, не ме разбирайте погрешно. Напълно разбирам, че пропуснатото време е дало своето отражение и ще е необходим много труд, учене и желание започнатото да се развие, но важното е, че мечтата се събуди и няма да я оставя да умре.

А колкото за историята, която току ще ви споделих... Тя не свършва дотук.

При следващото му посещение в неголемия ни град бяхме поканили освен Явор Костов и неговата невероятна сътрудничка, Поли Петкова. Отново сърцето ми бе изложено на огромен риск да се пръсне от вълнение и очакване за нови хубави преживявания. Поли, с която през изминалата година вече общувахме често по телефона и чувствах като сродна душа, междувременно ми беше подготвила страхотна изненада!

Спомням си първия си разговор по телефона с Поли. Беше толкова топъл, мил и жизнерадостен. Още в самото начало си заговорихме на общ език, сякаш се познавахме от много отдавна. Беше вълнуващо и много обогатяващо за мен да разговарям с Поли, която бе преминала през серия от страдания, отхвърляне и вътрешни борби. Въпреки всичко винаги намираше думи, с които да ме прегърне, успокои и ободри. Разсъждавала съм как е възможно душата ѝ да бъде свободна и щедро раздаваща се въпреки страданието. Скоро стигнах и до отговора. А той бе простичък – тя не бе допуснала болестта да разболее душата ѝ. Усещах невероятния Дух, който движеше живота ѝ. Затова и нямах търпение да я видя лично и да прегърна крехкото ѝ изстрадало телце.

Спомням си как си представях този момент и колко много се вълнувах. Подготвях си въпросите, които исках да ѝ задам, представях си как ще се разходим из родното ми място, как ще хапнем заедно...

О, отвлякох се малко, но извинете ме, моля ви. Бях споменала за изненадата. Този ден бе незабравим за мен. Навън ухаеше на пролет. Белите цветчета упояваха сетивата ми. Сякаш сънувах един красив дългоочакван сън, който се разлистваше постепенно в живота ми. Само че това не бе сън. Или всъщност беше сън, изживян по необикновено красив начин.

Поли бе събрала всичките ми стихове в книга, като бе поставила подходящи илюстрации под всяко мое стихотворение. Толкова добре бе хармонизирала картините, че не можех да повярвам на очите си! Колко дълбоко е успяла да вникне в посланията ми! Сякаш не тя, а аз бях избирала илюстрациите. А когато видях корицата... О, нямам подходящите думи за нея. Когато я видях, мисля, че щях да припадна от радост и вълнение! Повярвайте ми, не преувеличавам! Бях преживявала усещането, когато при силен стрес или болка краката ти се подкосяват, устата ти пресъхва, пулсът ти скача... И ето, че отново попаднах в същото състояние.

Само че този път емоцията бе свръх хубава. Извън силите ми да я понеса. Олюлях се за момент, но една невидима ръка ме докосна, за да успокои ударите на сърцето ми и укроти влетелите силни и прекрасни емоции в душата ми. От очите ми потекоха сълзи. Капки от преливащо щастие се стичаха по лицето ми, за да доизговорят неизречените думи на сърцето ми в онзи незабравим ден. Сякаш чувах шума на един нежен, ласкав и съживителен дъжд, който милваше душата, сърцето и мислите ми. Този дъжд ме успокояваше и благославяше. Чувствах, че дишам щастлива. Да преживееш толкова много обич, без да заслужаваш, е най-големият подарък от небето. Тогава въобще не предполагах, че този мил жест от страна на моята страхотна приятелка е само проекция на нещо много по-грандиозно!

И това грандиозно нещо се превърна в реалност. В една изпълнена мечта. Какво точно стана? Трудно ми е да го опиша с думи, но ако трябва... Стана така, че издадох първата си книга. Книга с поезия. Поезия от оная същата, която никога нямаше да види бял свят, ако мечтата ми не се бе събудила.

Ето, сега пиша тези редове и чувство на преливаща благодарност изпълва сърцето ми... Спомням си онази неугледна, но искрена моя молитва в онзи мрачен ден. Разбирам, че Господ отговори на молбата ми по толкова нестандартен, вълнуващ и красив начин!

Пиша и си мисля, че вероятно всеки от нас е преминавал през подобни тежки състояния. Моменти, в които чувството на безнадеждност и безпомощност помрачава мислите и сърцето. В един миг от живота ни картината може да се промени. Може би една заровена мечта и в теб вече се пробужда... Той има невероятни начини да изненадва своите деца. Само трябва да Му се довериш.