„Куейл се събуди. И веднага пожела да е на Марс. „Какви чудесни долини… да можех да побродя из тях…“ — помисли си той със завистлива тъга.”

                             Филип К. Дик „Ние можем да си спомним всичко вместо вас”

         1.

         Всъдехода изкачи каменистото възвишение и се спусна към поддържания път под него. Рей издиша шумно в кабината – най сетне друсането свърши, следващите двайсетина минути щеше да кара по равната настилка на междуселищната пътна мрежа. Но едва помислил си го и на екрана грейна надпис – „пустинна буря”, както и съпътстващата информация, че е само на седем минути от него и приближава с голямо ускорение към този район.

         Рей изруга и увеличи до максимум скоростта си, макар да знаеше, че тежката и тромава машина е създадена да преодолява бавно и сигурно препятствията на марсианската пустиня, а не да ги пробягва. Дали щеше да успее?

         Направи справка с екрана – бурята се движеше със скорост около триста километра в час, удар който всъдехода нямаше да издържи. Нямаше и къде да се скрие.

         Свърза се със спасителната служба. Отговори му жена в униформа, на която обясни положението си. Тя бързо прегледа възможностите и го посъветва:

         - На километър от вас има скални образувания, отбийте от пътя и застанете под тях и срещу бурята. Изпращам спасителен екип. Метеорологичната ни служба предполага, че до половин час ще отмине, така че ако всъдехода ви е добре уплътнен и не пропуска прах...

         Рей благодари за съвета и веднага подкара към указаното място, но вече бе изгубил ценни четири минути, а за да измине километър щяха да са му нужни поне още толкова. Бурята вече е на по-малко от три минути от него.  

         „Няма да мога да я избегна” – каза си той, докато се приготвяше за най-лошото. Преметна кислородна бутилка през рамо, сложи лицев защитен филтър, препаса и раницата с първа необходимост и зачака неизбежното.

         Първи дойдоха песъчинките и замъглиха прозореца, последвани бяха от дъжд от камъни, а след това всъдехода се разтресе от достигналите го въздушни удари. Бурята започваше отдалече, подсказвайки за разрушителната си мощ. Отвън не се виждаше нищо друго освен прашната мъгла на стихията. Рей прецени, че дори и да достигне на време скалите, няма да може да ги намери. Бръкна за добре познатите му успокояващи таблетки и отлюпи една от опаковката ù. Поне нямаше да страда.

         Когато усети, че вече не се движи на пътя, а се намира във въздуха, той активира закрепения за тялото му индикатор да излъчва сигнал за спасителния екип, който щеше да го потърси.

         Обезопасителните колани го задържаха на мястото му, но щом машината се завъртя няколко пъти и се оказа с глава надолу, вратите ù се освободиха от скрепящите ги сглобки, а Рей излетя като тапа навън.

         Той просто затвори очи.

         2.

         Залезите на Марс винаги бяха приятни за наблюдаване. Наситени в кърваво над тъмно окислените пустини. И винаги имаше ята на отиващи си птици. Много ги харесваше как се стопяват в хоризонта, така както и денят се стопяваше зад него.

         - Пак ли си се замечтал за Марс? – прекъсна мислите му Дон, съседа му по място.

         Рей не отговори и продължи да работи. Постави последния компонент - контролиращ зрението микрочип - на поредната изкуствена глава и я придвижи по лентата към сглобчиците. След това започна да запълва очните кухини на идентичен озъбен метален череп без синтетично покритие, който същата лента достави пред него.

         „И така ще бъде цял ден, осем часа” – въздъхна мислено оператора, поглеждайки към дългите редици от очакващи сглобяване тела и глави. „Колко много роботи произвеждаме – удивляваше се той ежедневно. – Къде ли отиват всички и кому ли са нужни? На Земята? В космоса? Фабриката ни не спира да ги бълва ден след ден.”

         - Рей! – отново го извика Дон. Хилеше му се насреща. Винаги имаше някакви откачени закачки към него. – Последните изследвания показват, че прекалената употреба на „Друг живот” водят до трайни увреждания на мозъка.

         - Знам – рязко отвърна Рей и завъртя очен сензор в тъмен цвят.

         - Добре де, не ти се говори – примирително измърмори Дон и го остави на мира.

         Рей не криеше от никой пристрастеността си към симулатора на ВПР. Не го ползваше само той. Все по-масово ставаше прехвърлянето на съзнанията на хора в онези светове на виртуално-плътна реалност, като вече имаше и такива, щом можеха да си го позволят, започнали да остават там за цели дни и седмици. Рей се съобразяваше с работните си графици заради нуждата от заплащане, но в останалите часове неизменно се потапяше в осезателната реалност на един друг свой живот на колонизираната планета Марс. И все повече му се струваше, че там е истинският му живот, затова и не искаше да се връща – ако можеше така да се изрази онова личностно усещане за живот в живота.

         Онази друга реалност, която приемаше за своя истинска.

         „Ако можеше да не се събуждам!”

         Тези мисли дълбоко ровеха в съзнанието му.

         „Или всъщност заспивам?”

         - Слушай, Дон – рече той, докато обядваха, осенен от идеята - дали телата ни не са  Марс, а да ни се привижда... тоест, да сънуваме, че сме тук в задушния ни свят?

         - Ти напълно си превъртял – поклати критично глава дъвчещияj сандвича си Дон. – Май прекаляваш и със стимулантите. Ставащ същия като онези...

         Рей махна досадно с ръка и заби поглед в безкрайната редица от тела, окачени на ченгели и в момента неподвижни, заради почивката на работниците, но само след няколко минути пак щеше да оживее поклащането им към съживителните операции.

         „Ако можеше да не се събуждам!” – тези мисли ровеха дълбоко в съзнанието му до края на работния ден.

         Връщайки се от работа, Рей поспря да погледа как слънцето потъва мръсния въздух  над океана. От мястото му изглеждаше като набодено от хиляди метални стрели – стърчащите отвсякъде приематели върху бетонните домове на сливащите се с виртуалната реалност. Видът на слънцето бе като на болен човек – заради вечната мъгливост на отработените химични елементи в атмосферата. Белезите от човешкото присъствие на Земята.

         „Не е като залезите на Марс”        - отбеляза той и преди да се прибере, потърси с очи в небето онази червенееща звезда, на която толкова искаше да отиде.

         В бетонния си дом, само двадесет и два квадратни метра, Рей хвърли чантата си и се опъна на леглото. Бръкна в стъкленицата на малката масичка и лапна две таблетки.

         Нахлузи шлема, пое въздух и активира сигнала.

         3.

         - Добре ли сте?

         Рей отвори очи. Две маски се бяха надвесили над него. Чу далечния тътен на отминаващата буря.

         - Да – пресипнало каза. В устата си усещаше прах. Огледа се. Намираше се до всъдехода си, който беше обърнат и шесте колела се виреха към небето.

         - Бурята е разбила машината – обясни му едната маска. – Добре че сте бил закрепен за нея, инак стихията щеше да ви отнесе със себе си.

         - Нека ви приберем – обади се втората маска и даде знак на другия да повдигнат носилката.

         Тялото го болеше навсякъде. Навярно от подмятанията и ударите в корпуса, които вятъра му е причинил. Той се отпусна – колко благодарен беше, че хората тук си помагат. Ако същото му се бе случило на Земята просто щяха да го изоставят да изгние из пустинята. Но на Марс се поддържаха – животът на всеки един струваше нещо.

         - Жалко все пак за всъдехода – отбеляза някой от двамата спасители, когато вече се прибираха към града. – Изглеждаше нов.

         Рей знаеше, че е съвсем нов. Няма и два месеца експлоатация, но не се притесни, застраховката му покриваше загубата и най-късно до седмица щеше да има друг.

         Спасителя отгатна мислите му.

         - Навярно имате добра застраховка.

         - Точно така – отвърна Рей. – По-важното е, че оцелях.

         След половин час вече се намираше в медцентъра на спасителната служба. Опитен доктор го прегледа и освен множество натъртвания не намери нищо обезпокоително. Няколко пъти повтори, че е имал късмет да оцелее в такава пустинна буря. Предписа му няколко дни почивка и го изпрати да се прибира.

         Денят си отиваше по марсиански бавно и лениво. Живееше недалеч и тръгна пеш към дома си. Фобос и Деймос го съпровождаха докато вървеше по пустата улица. Тънък слой прах се бе наслоил по нея - видно крило от бурята е стигнало чак до тук, но спряна както винаги от защитните фортове. До утре всичко щеше да е почистено.

         Рей вървеше леко вдървен заради успокоителните, с които го натъпкаха в медцентъра. Ребрата го боляха и дишаше накъсано от свежия хладен вечерен въздух – все пак тераформирането на планетата бе завършено успешно и в по-голямата ù част не се налагаше да се носи кислороден апарат. Специалистите обявиха, че въздухът на Марс е прохладен като на земен ледник. И бяха прави според обитателите на градовете.

         Стигна до дома си – къща на два етажа в средата на улицата. Съседните две бяха също обитаеми и прозорците им светеха, а отсрещните все още стояха празни. Очакваше скоро и те да бъдат заети с новопристигнали земляни. Трудни бяха условията за заселване, но винаги имаше успели да ги преодолеят.

         Самотна улична лампа осветяваше декоративната пътечка до входната врата. Рей стигна до нея без да бърза и я бутна. Както винаги тя беше отключена. Засега не се е чувало да има случаи на кражба, а и марсианците се надяваха никога да не се и чуе.

         Вече у дома силите му го напуснаха и той се стовари върху удобното кресло до широкопанорамен прозорец, гледащ към улицата. В небето метеор разсече атмосферата и изгоря. Огнената следа подчерта една първоизгряла ярка звезда.

         „Ето я – отбеляза Рей, докато съзнанието му заспиваше, - онази голяма зелено-синкава звезда, това е Земята.”

         Миг по-късно вече спеше и сънува, че се задушава от наситения с отрови земен въздух.

         4.

         Както винаги в събота се събираха в онзи изоставен бункер в центъра на техния жилищен квартал. Бяха около десетина групи по интереси. Не по-малко от сто души, свързали живота си с ВПР илюзиите. Всеки носеше да покаже нещо ново - нови програми, с които обогатяваха и надграждаха световете си.

         Рей продаде три пакета „марсиански животни”, които сам бе написал, но и закупи скъпоструваща програма за компания. От дълго време искаше да има приятел, с който заедно да обитават „другия си живот”. Пакетът от общата виртуално-плътна реалност на „Друг живот” предлагаше само образите на стандартни спътници, но пък позволяваше широкообемно допълнително вписване, което разбира се трябваше да се заплати и допълнително. Програмата му я продаде някакъв загадъчен тип с неподвижни очи, който след като прибра парите изчезна. Нещо в него напомни на Рей очите, които сам монтираше всеки ден във фабриката за роботи.

         - Е, Рей, как е на Марс? – откъсна го от мислите му Стивън, който живееше на пет дома от него. Стивън обитаваше епоха от миналото и не се бе мяркал от няколко седмици.

         - Подредено и тихо както винаги – здрависа се Рей със съседа си по квартал. Отбеляза, че пак се издокарал в старинен стил, за да подчертае къде се губи по цели дни, нещо което правеха и доста от останалите на събирането.

         - Какво си донесъл? – рече Стивън и прегледа предлаганите програми. Отметна две-три и придърпа един програмен кристал. – Марсиански птици. Виж ти, това ще е интересно. Колко струват?

         - Петдесетачка, но за теб... – Рей се огледа, за да не го чуе някой от другите, понеже вече ги беше продал на тази цена, - ще ти ги дам за трийсет и пет.

         - Заради залезите ли? – шепнешком каза Стивън и му намигна.

         - Заради тях.

         Двамата бързо размениха пари и покупка. След това седнаха на каменен блок всеки стиснал фолиов цилиндър за еднократна употреба, пълен с тонизираща течност

         - По-колко часа си „вътре”? – запита Стивън.

         Обичайно между двама любители на „Друг живот” темата за разговор беше за прекарваното време в другия им живот.

         - Не по-малко от шест, в неделята до дванайсет.

         - Аз си съкратих работната седмица на четири дни и така прекарвам по цели три дни без прекъсване – похвали се той.

         - Три дни! Ами с храненето как успяваш?

         - Лесно – има хранителни разтвори, които свързваш с тялото си и така няма нужда да излизаш заради яденето. А и когато опиташ, ще се увериш, че тялото няма нужда от много, след като „вътре” ядеш и всъщност живееш нормален живот.

         - Ами другите неща?

         - Отделянето е минимално, също вече се предлагат и специални комплекти за самопочистваща хигиена.

         Стивън стана и отиде до някакво момиче, което току що дойде. Поговори с нея и закупи някаква програма. Върна се с доволен вид при съседа си.

         - Пази се от „вируси” – каза Рей. – Чувал ли си за случаите със заразени програми?

         - Да, дори познавам един, който вече не знае къде се намира. Съзнанието му се е изпържило заради вложената чужда мисъл във ВПР, която е обитавал и сега ходи в неведение за всичко около него.

         „Точно като нас – помисли си Рей, - и ние вече сами не знаем къде се намираме.”

         Двамата помълчаха. Рей бръкна в джоба на якето си и извади кутийка. Предложи на приятеля си малка таблетка, която той побърза да лапне.

         - Стив – започна Рей предпазливо. – Все повече ми се струва, че случващото се в „Друг живот” е всъщност „истинки живот”.

         - Знам.

         - Но пък е жалко, че е само като... Че е всъщност сън.

         - Кой знае, Рей, за мен лично тази ни среща е като сън, защото след малко си отивам у дома, там „вътре”, където всичко ще си бъде съвсем реално, защото е така, както винаги съм искал да бъде. А и скоро се надявам да мога да заживея поне шест дни от седмицата там.

         Двамата пак замълчаха.       Таблетките вече шумяха в главите им. Мислите леко се запоклащаха, като бели яхти в морето, но със спуснати платна.

         - Ти защо не опиташ? – обади се Стивън. – Намали времето за работа, толкова ли ти е нужна?

         - Не получавам много. Ако съкратя няколко дни ще трябва да се изместя някъде в покрайнините. Тук поне квартала е по-спокоен и чист.

         - Има вече общи домове, петима или десетима наематели, които прекарват по цял ден в „Друг живот”. Социалните помощи покриват разходите, а и знаеш ли, че голяма част от хората в тези домове се заместват от роботи. Самата държава насърчава компаниите да приемат на работа изкуствени работници, които с труда си да издържат органичните.

         - Не го знаех.

         „Значи затова и производството се увеличава” – каза на себе си Рей.

         - Нека роботите да работят, така хората ще могат все повече да притежават времето си и да го прекарват за личните си животи. А и всеки знае, че роботите не могат нито да спят, нито да мечтаят.

         - Ще трябва да вървя – изправи се Рей и подаде ръка на събеседника си. – Ще помисля за този вариант. Радвам се, че се видяхме.

         - Домъчня ти за Марс, нали? – усмихна се Стивън и също пое към изхода.

         Рей не отговори, Стивън пое нанякъде, а той се замечта как ще въведе новата си програма и няма да бъде сам в дома си на Марс.

         5.

         - Рей – побутна го Карън, - време е да ставаш.

         Той се осъзна бавно, намираше се в леглото си и току що се събуждаше. Поизпъна крайниците схванати от дългото обездвижване и се изправи.

         - Какво сънува? Сумтеше нещо насън.

         - Земята.

         - Отново! Трети път тази седмица. Толкова ли ти липсва – учуди се жена му.

         - Не, но все има нещо на нея, което тук го нямаме.

         Карън вече се обличаше и се извърна през рамо за да го погледне.

         - Но ще го имаме, Рей, не е нужно да стане изведнъж. А ако пък толкова ти липсва тя, винаги можеш... – започна, но не довърши мисълта си жена му и поклати глава, като косите ѝ се развълнуваха като вълни на море.

         „Ето, това е – море. Ние си нямаме море!” – отбеляза Рей докато също навличаше домашната си роба.

         Карън вече бъркаше някаква смес за закуска. Той застана зад нея и я загледа.

         - Какво искаше ми кажеш преди малко?

         - Нищо – ръцете ù енергично се движеха. Спря за миг, поразмисли и обясни: - Има едни нови преобразуватели на мисли, видях ги преди няколко дни и прочетох упътването им. Слагаш го на главата си, някакъв сигнал се свързва със съзнанието ти и започваш да си спомняш или да мечтаеш като истинска реалност за всичко онова, което искаш или ти липсва. Казва се „Друг живот.”

         - Така ли, звучи интересно, не съм ги срещал. Къде ги видя?

         - В бакалията на Ханк. Скоро са ги докарали. Работят със специален вид приемоизлъчватели, които улавят мозъчните вълни и ги преобразуват във виртуално-плътна реалност – нещо, което е толкова истинско, че прави сигнала им е неразпознаваем за съзнанието и то го приема за чиста реалност, не по-лоша от спомените например.

         Карън беше спряла да бърка сместа, разказваше за находката си в марсианския магазин за всеки от всичко и го гледаше с очакване. Видно бе че добре се е информирала и само е чакала удобен момент, за да го сподели с мъжа си.

         - Ще намина да го видя. Интересно ще бъде да го опитаме, нали? И без това на Марс нямаме много развлечения, след като никой вече не идва.

         По-късно, докато закусваха, той поразмишлява за този предлаган „Друг живот”.

         - Дали може да се слеят две съзнания и да са заедно в това ВПР преживяване?

         - Мисля че е индивидуално и ако искаш да сме заедно, то трябва да ме извикаш от менюто като съпътстващ сигнал, но пак всичко ще е както ти го искаш. А ти искаш ли ме в мечтите си, Рей? – закачливо го попита Карън.

         - Разбира се, накъде без теб – усмихна ѝ се той, но си каза, че в онзи свят, който ще засънува тя няма да бъде с него.

         - Добре, ще взема един за проба, така ще кажа на Ханк, и ако ми хареса ще му го платя.

         „Така ми се иска да си спомня за Земята. Например за някой крайбрежен път, по който да се разходя. И да послушам морето, също и птиците.”

         Спомена за птиците го подсети за пустинните птици, които странно приличаха точно на морските. Само че се носеха над вълните от ръждиви дюни и каменистите долини. Уж на Марс човек щеше да започне всичко отначало, а се оказа че спомените му за миналото неизменно ще го придърпват назад към него.

         По-късно, след като поработи в градината зад домът им, Рей отскочи до бакалията и се върна с кутията на комплекта “Друг живот.” Преди Карън да го усети, той погълна една таблетка, наложи шлема и включи преобразувателя на ВПР.

         Докато заспиваше, потъващото му в мъгла съзнание отбеляза как се събужда някъде другаде... не много далеч.