на Цвета и Ради
Първото усещане беше за скованост на цялото тяло. Помислих си, че никога няма да мога да помръдна. Малко след това, обаче, успях да повдигна ръцете си. Те бяха целите в кръв. Не зная колко време мина, докато успея да седна. Когато го направих, обаче, видях около себе си безкрайна зелена шир. Мислено събрах сили, за да направя опит да се изправя, но дори в мислите ми, това ми костваше невероятни усилия. Усетих леко замайване и парене под лъжичката. Повтарях си: „Не се страхувай, това може да те убие!”
Най-после успях да застана на колене и опряна на дланите си, започнах да пълзя. Имах много простичка цел – да стигна до намиращото се на петдесетина метра дърво. Толкова късо разстояние, а аз нямах сили да го премина. Буци пръст и трева бяха най-трудно преодолимите препятствия. Аз, обаче, се движех. Няма значение как. Ето – последно преместване на ръцете. Те обвиха ствола на дървото така, както се прегръща любим човек. Последователно, в пълен синхрон, запълзяха нагоре. Прип ...