Съдби

                                        Пети епизод

                   Морският бриз и миризмата на риба, сол и катран беше останал зад гърба им.  Вървяха по селските друмища, по поля и гори, осеяни с диви цветя, благоуханни билки и вековни дървета. Вдишваха чистия въздух пропит с аромата на мащерка, риган и родопски силиврек, почиваха под сянката на някой източен чинар край малка буйна рекичка и лека полека се приближаваха до  градчето на тяхната надежда.  

От време на време някой услужлив селяк, с висок овчи калпак, ги качваше на каруцата си, та изранените им нозе да починат и съберат сили. Калеврите им бяха съдрани, та не се знаеше на бос крак ли стъпват или на нещо като изтъркано меше, което някога е било кожа.  Имаше добри хора, които ги канеха в бедните си, но гостоприемни къщи, гощаваха ги с пресно козе мляко, дето дава сили, с топла погача и пресно бито масло. Но такива бяха рядкост. Повечето само ги разпитваха любопитно от къде идат и накъде са се запътили. Чудеха се на говора на черноокото момче и го питаха дали не е цигане. Наум беше този дето им отговаряше и разказваше за живота там отвъд голямата вода, за рибарския живот на гемията и за капитана бай Ставри. Родопчани цъкаха с език, сякаш им се раказваха приказки от Хиляда и една нощ, задаваха наивни въпроси и  се блещеха пред  измишльотините на Наум, който гледаше да ги забавлява, та да ги повозят по-дълго на разнебитената каруца. Все пак, беше по-добре отколкото да изминат  пеш дългия път до река Армира. С изключение на няколко нощи, когато добри хора им бяха дали подслон в плевнята си, двете момчета  нощуваха  на някоя полянка край дъбова или букова гора, каквито по тоя край не липсваха. Хранеха се с горски плодове и къшей хляб, подаяние на щедра стопанка съжалила двете момчета. Те помагаха, къде да нацепят дърва, къде да копнат в градината, та да се отплатят за  доброто сърце  на стопанката. 

Десет дена вървяха по поля и гори, по прашни и неравни друмища, пътуваха  със селски каруци и талиги, спаха под звездите и в плевните, докат седнат край малката рекичка и натопят в студената й вода разранените си и отмаляли от дългия път крака.  Изкъпаха се в студената вода, изпраха малкото дрехи които им бяха останали на гърба и с  радост  и спотаена надежда влязаха в малкото градче.

Днес беше събота и китното родопско градче ги посрещна с шума на пазарния ден. На централния площад, то друг и без това нямаше, имаше десетина петнайсе каруци, пълни със чували брашно, торби със захар и  полуизпочупени щайги с домати, краставици, зелен фасул, тиквички и патлъджани.  Плодове почти липсваха, ако не се сметнат няколкото каси с ябълки докарани чак от Кюстендилско.

Къщите бяха варосани и блестяха с белотата си, сякаш излизаха от страниците на някоя приказка. От тях лъхаше чистота, а малките дворчета с  огромни асми бяха подредени  и спретнати като домакините които шетаха из тях.   Повечето къщи бяха еднокатни, но около пазарището имаше и 2-3 на два и три ката. Видно в тях живееха по-заможни хора или първенците на градчето-кмета, доктора или даскала.

От двете страни на главната улица имаше малки магазинчета и работилнички, където се трудеха мъжете от града. В дъното на самия площад, близо до камбанарията на черквата, имаше кафене, което днес беше претъпкано. Едни играеха табла, други тракаха с плочките на доминото, а трети просто си сърбаха шекерлията кафе бистрейки политика, сваляйки и качвайки правителства или разменяйки  клюки около някоя по-засукана вдовичка.  Мъже с бели коси и засукани мустаци даваха  житейски съвети на  голобради младоци срещу почерпка с рахат локум или лъжичка бяло сладко донесено чак от Стамбол и поднесено в чаша вода от бузлука. Всичко това  беше придружено с много майтапи и смях, та всички бяха доволни от живота си в това малко китно родопско градче, което неотдавна беше загърбило грабежите, пожарите и гоненията, на които беше подложено българското население от гърчолята и турските башибозушки банди. Новодошлите българи- бежанци,  прокудени от югоизточна Тракия, попаднала  след войната в ръцете на турците, тук  бяха намерили  подслон и родна земя и лека полека бяха започнали  един нов,  спокоен и мирен живот в прародината си.

Наум и Дикран обикаляха площада превърнат в пазарище за един ден, наблюдаваха с любопитство сръчните занаятчии, подсмърчаха  с празни джобове пред   витрината на малката млекарница, която предлагаше  сладкиши и млечни вкусотии, като маллеби, млеко с ориз и гъсто овче кисело млеко  в порцеланови купички с каймак, дебел един пръст.

На ъгъла на площада, недалеч от кафенето, беше сахатчийницата. По стените на малкото магазинче бяха накачени десетки стенни часовници с и без махало,  по рафтовете се мъдреха други десетки будилници с камбанки и звънчета, с метални корпуси и дървени  или  метални капаци. А под стъклото на витринката лежаха на плоска кадифена възглавничка, избеляла от слънцето,  часовници със  сребърни и златни ланци.  Повечето от дамските бяха с цветни емайлови инкрустации и дълги  ланци.Те бяха по-малки по размер  и по-шарени. Имаше и часовници с видими механизми, които направо омагьосаха Дикран и той не можеше да откъсне очи от тях.  Наум го дърпаше да продължат, но приятелят му се беше заковал пред витрината на часовникаря и не желаеше да направи крачка в страни.

Понеже беше лято, за да прекарат нощта,  двамата приятели намериха подслон в градинката на  единствената черква в града. Въпреки умората,  дълго не можаха да затворят очи, възбудени от неизвестността и новите приключения които ги очакваха.

Когато дядо поп ги събуди, слънцето беше вече високо в небето и печеше яко, въпреки рекичката и гъстите дъбови  и букови гори наоколо. 

-От къде сте момчета?- попита дядо поп с благия си глас.

-От далеч идваме дядо попе,- отговори  Наум. Търся родата си, те са тукашни.

-Че кои ще са те и от кога не си ги виждал?

-Дядо ми се е казвал Захари, по турско време е бил реизин. Познаваш ли го дядо попе?- окуражен попита Наум.

-Ех момче, ти говориш за много стари времена. Аз съм тук от пет години и за такъв  Захари не съм чувал. От коя рода е бил, знаеш ли?

-Па не знам дядо попе, бил съм много малък. Не помня.

-Харно, харно,- рече дядо поп. Ако няма къде да нощувате,  довечера влезте в черквата, аз ще оставя вратата  отворена.  Па и нещо да сложите в устата.

Двамата приятели, доволни от срещата с дядо поп, голи до кръста се измиха  с вода от чешмата, която   течеше обилно в двора на черквата и освежени отново тръгнаха из градчето.

Малкото магазинче на часовникаря  като магнит привличаше Дикран.  Що стигнаха  до площадчето,  първата му работа беше да застане пред витринката с часовниците и да съзерцава работата на механизмите. Неповторимият им  синхрон, толкова  омайваше младото момче, че беше способен да прекара тук целия си живот. Гледаше като омагьосан работата на чарковете  и беше толкова вглъбен в тяхното монотонно тиктакане, че часовникарят излезе и покани момчетата да влязат и по отблизо да наблюдават работата му. Дикран не изчака втора покана и влезе. 

-Аз ще отида да потърся родата,- каза Наум. Ще дойда да те взема от тук. Чакай ме.- нареди той на приятеля си, виждайки, че нищо не може да  го откъсне  от тиктакащите механизми.

-Ти от къде си бе момче?-попита бай Стамо.  В действителност навремето го бяха кръстили Станимир, но откакто се помнеше всички му викаха Стамо. Като възмъжа и стана добър майстор, прибавиха едно “бай” отпред, не толкова заради годините, а по скоро от уважение към майсторлъка му.

-Идва от  Турция,-  каза сричайки Дикран. Ама ние не  турци, Наум българин, а аз мисля ермени.

-Как така мислиш бе момче, ти майка, баща нямаш ли?- очудваше се бай Стамо.

-Нямам уста, не знам,  ама мисля, нямам.

-Как ти викат? Как ти е името?- попита майстора, виждайки , че момчето трудно го разбира.

-Синан,-каза момчето и бързо добави Дикран, Дикран  Сарян ми е името

-Значи си ерменче, добри майстори сте вие, идат ви отръки занаятите. И мене ерменец ме е учил на тоя занаят, бай Агоп му викаха. В  Свиленград живееше, и той от Турция беше избягал по време на войната.

Дикран се усмихна. Беше доволен, че майсторът се отнасяше приятелски с него. Когато  приятелят му  дойде и тръгнаха из града да търсят следи от родата на Наум, на Дикран му стана мъчно. Сърцето му биеше в унисон с  механизма  на часовниците и той имаше чувството, че и  то щеше да спре ако часовниците  спрат своето монотонно  тиктакане.