Когато мъката сложи ръка на рамото ти, душата изсъхва.
Бавно изсъхва.
Първо губи аромата си, после цветовете си.
Свива се, но все още стои изправена.
Достатъчна е само една въздишка, за да се разпадне на фини прашинки.
И точно когато си мислиш, че пропадаш в бездната на самият край , една сълза напоена с любов се търкулва в сърцето.
Баба ми винаги познаваше, кога съм плакала...Пак си си мила лицето със светена вода чедо, щото сълзите за душата са цяр. И като й е леко, и като й е тежко все плаче. Щастливите сълзи са ситни мъниста- ама кога душата се свива от болка-тогава сълзата се точи бавно и изгаря. Дамгасва те, ама белег не виждаш. После обаче си като нов...Сълзите са като светена вода-пълни с надежда.
© DiaryGirl Todos los derechos reservados