Сън
Вятърът препускаше в спокоен галоп по земната ширина, галейки листата и тревата, които звънливо му отговаряха във весел, тих хор. Звездите ярко шептяха на спящия свят неразказни приказки, а пълната Луна приканваше онези, що Сънчо тази нощ не посети, към новите вечни загатки на живота.
Благоуханието, което се рееше из нощния въздух, прелъсти Блага. Тя изскочи изпод завивките, облече набързо нещо удобно, каквото успя да докопа в мекия сумрак, и с пъргавината на пантера тихомълком се изниза от спящата къща.
Тя излезе на верандата и ритъмът на сърцето ù се понесе по небесния свод – нощта бе прекрасна. Звездите, Луната, щурците, светулките, зеленината, цветята, светлините на градчето, сгушено в полите на планината – всичко се сливаше в сладостен поток от звуци, светлини и бледи силуети, очертани от нощното слънце. Сетивата ù се изпълниха с благоговение, ума – с красота, а сърцето – с тиха любов. Всичко бе съвършено. Един от малкото несъвършени мигове в несъвършения живот.
Под омаята на ...