Слънцето, склонило глава, преваляше в остри тонове към кривките на планините. Безкрайността на пътя вече се блъскаше из мислите ми и усещах как налудничавостта ù изпъваше нервите ми. Спътникът ми се беше отпуснал и ритмично похъркваше на не толкова удобната седалка в автобуса. Само моторът му шепнеше приглушено. Клепките ми започнаха да се затварят. А и светлината, вече отслабнала, ми показваше само очертания. Затворих очите си съзнателно и виждах продължението на последното видяно нещо:
Зъберите на надвисналите скали се огряваха от привечерното слънце. Една жена тичаше по острите пътеки на скалата и се изкачваше все по-нагоре и нагоре. Косите ù – разпуснати и още несресани – я удряха през лицето и ù пречеха да вижда пътя си. Стъпалата ù – боси и нежни – се разраняваха от острите камъни, но тя не спираше. Не можеше да спре. Някой я преследваше и страхът се изписваше на лицето ù. Обърна се. После, едва поела дъх, побърза да се отдалечи, но се препъна и падна. Някакъв мъж я застигна и се опитваше да я задържи – не! – опитваше се да я нарани. Тя го удари и аленият тюрбан от главата му падна. Брадясал и грозноват, с див и животински поглед – той се опитваше да я удържи, прикована в жестоката му прегръдка.
- Моя си, жено! Моя си, Мария! – крещеше друговерецът.
- Проклет да си, Керим ага! Твоя никога няма да бъда! – извика на свой ред Мария и го замери с камък. Ярка червена линия се стече по челото му и той вдига ръката си. Стовари я със сила върху лицето на жената. Тя на свой ред го удари, но малките ù юмручета не могат да направят много. Ритна го силно в чатала и побягна отново.
Ордата на Керим ага вече се беше наежила в очакване тази бягаща плячка да се умори и да падне в капана на собствената си безизходица. Десетината мъже заемаха небрежно позициите си в широка окръжност и чакаха. Мария доближи ръба на скалата и погледна надолу – безкраен дол, покрит с бодливи храсти и остри камъни.
- Къде ще идеш, жено?! – попита ехидно Керим, търкайки с ръкав все още течащата струя кръв по лицето си – Къде?! За моята вяра и за мене си родена!
Без думи, жената направи няколко крачки навътре, а после се засили и... Тялото ù се понесе красиво из въздуха, като устремена птица, а гласът ù закънтя сред пущинака:
- Българка съм! За българското се жертвам – деца на тебе няма да раждам! Робиня съм, ама горда... - И тъп звук от ударилото се в земята тяло се разнесе из гората.
Сепнах се. Събудих се, обляна в пот. Спътникът ми ме погледна учудено:
- Как си?!
- Сънувах невестата, скочила от оная скала. - отговорих му сухо аз и се отпуснах върху седалката, а съзнанието ми още се ровеше из съня ми.