Детектив Зрънчо прелисти записките си. Не помнеше снощи да си е водил бележки, но за всеки случай. Старост, нерадост. Ако не си записваш почти всичко, рискуваш да се изгубиш като стръкче сено в купа с игли. Тц, не. Нищо. Сред пожълтелите странички нищичко не се споменаваше.. нито за разлистени банани, нито за опърпани детелини. Едно беше сигурно - ще, не ще героят на тази история беше той. Добре. Оттук насетне какво да прави? В главата му беше пълен безпорядък. Вярно, трябваше да се облече прилично. Не може да се разкарваш с тези пъстри боксерки наляво-надясно! Ако го съзре някой квартален - ще вземе да го замери с нещо неподходящо. А като знаеше, че повечето познати лица по това време разхождат кучетата си - не оставаше съмнение какво ще да е това неподходящо, с което ще го замерят. Та дори и да е в найлонче..

       Така - дрехи. Първо трябваше да посети килера. Тук килер, там килер. Кой от двата беше? Не си спомняше. Защо са му два килера? Като няма къде да сложи единия, да го помести в другия? Нещо не беше наред. Трябваше да се въоръжи. С търпение. И с нещо по-твърдо. За самозащита. Знае ли човек.. Подарената гравирана щека от абаносово дърво щеше да му послужи в предстоящата му мисия. Както и празната бутилка от кианти, която отразяваше почти присмехулно лъскавината на оплешивялото му теме. Хм.. От нея ли беше пил вчера? Не беше ли? Примляска и не установи характерния кисел привкус, който оставаше като неканен и нетактичен гост след употреба на по-силничко спиртно питие. Странно. Можеше да се закълне, че не беше купувал тази бутилка. Дали съседката отляво не му я беше подарила?

       Но това е невъзможно. Тя беше отлетяла за Швейцария да лекува дърдорбулството си. Като сомнамбулство, само че дърдориш докато спиш. Не само мъжът й, ами и хлебарките бяха напуснали апартамента й - не се издържаше вече. Човещинка.. А тази отдясно? Тя пък милата беше по-тежък случай и от него.. Току забрави на кой етаж живее, та се налагаше да я изпраща до вратата й, току забравяше съществената разлика между захар и сол, което се отразяваше отвратително на сутрешните й покани за ранен чай. Как се пие тази отвара, напомняща за чашка тежко-солена вода гребната от дълбините на Мъртво Море. Но как да откажеш на милата женица? Пресилваш се и сръбваш от тази отрова, усмихваш се стоически, сякаш си опитал от най-лекия и ефирен чай налят от античен самовар в руска харчевня...

       Рязко почукване по стъклото на единия прозорец в стаята го изкара от привидния унес, в който беше изпаднал. Озърна се уплашено и установи, че един от нахалните гларуси подвизаващи се редовно около балкона му настойчиво го гледа с червените си очи. С досада размаха ръце:

- "Шш! Е, ее! Какво ми чукаш тука? По главата си почукай!

Чуваш ли? Айде отлитай! Няма тук нищо за теб, пръцльо!"

Гларусът се взря в него още по-внимателно и почука още веднъж. Това двуного със смешните боксерки кого си мислеше, че залъгва. Не бил ял риба от години? Аха! А тази щука, препарираната на стената, защо виси там? За нея беше дошъл...