18 dic 2020, 7:14  

Сънища 

  Prosa
607 1 3
11 мин за четене

Чух, не, усетих звънене. Звукът се промъкна в съня ми. Бях далече, далече в някаква мечта, изгубен в образи, символи и емоции и приятна изнемога. Със съжаление съзнанието ми се откъсна от настоящата реалност и тръгна по пътя на звъненето по някаква виеща се пътека, която оставеше света, роден в нощта назад. За миг сравних фантастичния свят в който съществувах досега с простотата на реалността, мигът бе разтеглен в странното състояние на сън-будуване. Звъненето се засили. Вече не беше само звук, беше пулсираща, червена светлина, усещане за нещо познато. Разбрах, че е алармата на часовника. Бях се събудил. Споменът за прегръдката на съня остана.
В стаята беше тъмно. Единствено червените цифри на часовника се виждаха и примигваха. Прозорецът на студиото беше покрит с дюшеци, за да се предотврати шумът от улицата и в стаята не проникваше и лъч светлина. Седнах в леглото и се пресегнах опипом. Натиснах бутона за спиране на алармата. Беше седем часа сутринта. Време за ставане. Бавно провесих крака от леглото и се прозях. Разрошх коса. Прозях се пак. Е нямаше как, колкото и прозявки да пусках трябваше да ставам. Внимателно се пресегнах за шнурчето за запалване на лампата, поставена върху масата до леглото. Стаята внезапно се освети, като от малко мое опитомено слънце. Силната светлина подразни очите ми. Притворих клепачи. И така можех да се огледам наоколо. Апартаментът беше доста разхвърлян. По пода се валяха дрехи, в ъгъла вече имаше два пълни чувала, готови за пране. Когато бях износил всичко, преди работа бях отишъл  и си бях купил дънки, фланелки, долни гащи и чорапи. Така ми отнемаше по-малко време, отколкото да отида до кварталната пералня. В резултат от това дрехите бяха превзели малкото студио. Пръснати по пода, по рамката на колелото, подпряно на шкафа, закачен на стената срещу кревата. Там на шкафа имаше няколко книги - не, отдавна не бях чел нищо, може би от шест месеца, но обичах книгите и ги събирах.
Работата в ресторанта за бързо хранене Subway заемаше огромната част от времето ми. Работех по дванайсет часа на ден. От дванайсет на обяд до дванайсет вечерта. По документи работех по шест часа на ден, толкова ми плащаше и шефа на чек, останалото беше на ръка. Хубава, лесна работа. Правиш сандвичи… ядеш безплатно на корем. Понякога, както  вчера ме викаха за повече часове - шестнайсет, осемнайсет - от осем сутринта докато затворихме в дванайсет през нощта.  
Като се замислех не трябваше да се събуждам толкова рано днес, но бях забравил да изключа алармата. Е както и да е. Щях да използвам времето пълноценно.  
Станах от леглото и отидох до вратата към тоалетната. В банята имаше прозорец и светлината отвън допълнително ме събуди и ме накрая да осъзная, че денят е дошъл. Шумът на движение също долетя отвън - клаксони на коли, ръмженето на моторите на някой автобус или камьон, подвикването на хора, които говореха на непривичния за мен английски език.
Апартаментът ми беше в сграда на ъгъла на 95-та улица и Трето авеню в Бруклин в квартал, наречен Бей Ридж. Намираше се близо до един огромен мост - Верезано, който свързваше Бруклин с остров в река Хъдзън , наречен Стейтън Айлънд.
Като внимавах да не се спъна в дрехите се върнах и седнах на стола пред малката масичка до леглото. Пуснах радиото, убих две хлебарки на масата и подхвърлих малките им трупчета към мивката на метър и половина разстояние, с намерението да я уцеля, но без много да ми пука дали ще го направя. Студиото гъмжеше от хлебарки.
Бях сложил съдини с вода под краката на леглото, но гадините понякога се катереха по стените и по тавана и падаха отгоре ми като парашутсти-десантчици и лазеха по тялото ми, увито в чаршаф в топлата стая. Беше кофти поне докато заспях. После не ми пукаше, разбира се. Хлебарките влизаха в апартаментчето ми от коридора, от мястото където се хвърляше боклука и от съседния апартамент, където живееха индийци, които май ги развъждаха. Мисля, че религията им забраняваше да убиват живи същества и те не само не ги убиваха, а и ги хранеха. Хлебарките нахълтваха в стаята изпод вратата на апартамента и по тръбите на парното. Как не изгаряха от високата температура по тръбите не знам. Тръбите стигаха до малко радиаторче в ъгъла, чиято температура не можех да регулирам и то бичеше на най-високия работен режим - беше горещо на пипане, а стаята беше сигурно двайсет и осем градуса, но бях свикнал.
Бях на двайсет години.
Станах, отидох до хладилника и извадих една туба с галон с мляко. Махнах запушалката и пих директно от тубата. После взех кутия със овесени ядки, която държах в хладилника - въобще всичката храна беше в хладилника - единственото място, защитено от хлебарките. Бързо смесих овесените ядки със студеното мляко и си направих закуска. Изгълтах я преди някоя хлебарка да се гмурне в чинията. Отидох до банята, взех душ. След като се изсуших с хавлията, разопаковах пакет с долни гащи и един с фланелки и се облякох, а старите хвърлих на пода, при техните мръсни побратими. Облякох си дънките от вчера и пуловера. Навлякох якето. Не ми се ходеше на пералня. Разхождаше ми се.  Прекрачих през дрехите до вратата, сложих си шапката, измъкнах се от апартамента и като се уверих, че ключовете са в джоба ми затръшнах вратата, която се заключи след мен. Слязох два етажа надолу и се озовах на партера. Излязох на улицата. Навън беше студено.  Миришеше на море. Ей го океана на десетина пресечки надолу по улицата. Въздухът щипеше лицето. Тръгнах по трето авеню към моста Верезано. Стигнах алеята до реката и се подпрях на перилото. Една чайка кацна  досами мен - явно беше свикнала да я хранят. Гледаше ме любопитно с едното си око, обърнато към мен, другото към реката. В далечината в посока от Манхатан се появи огромен контейнеровоз. Тръгнах по алеята в същата посока. Когато след петнайсетина минути корабът минаваше по реката успоредно на алеята пак спрях и се подпрях на перилото.
- Изглежда огромен, нали? - чух глас зад мен. На пейка на алеята бе седнал мъж на около седемдесет години. Достолепен господин с бял костюм и бяла шапка. С черно палто. Даже имаше и бастун. Погълнат от мислите си и загледан в кораба не му бях обърнал внимание.
- Огромен е, да - промълвих и се усмихнах.
- Изглежда толкова голям, че все едно няма да може да мине под моста, нали?- допълни старецът сякаш моите мисли. - Като го гледа човек, обаче, по-дълго време, корабът се смалява и смалява и когато минава под моста е просто едно джудже. Едно нищо. - каза възрастният господин.
- Има нещо такова - усмихнах се аз.
- Напомня ми на този момент, на това което днес изглежда толкова огромно, толкова важно и задържа цялото ни внимание, то след време се смалява и като този кораб става нищожно в схемата на живота.
Замислих се. Беше рано и не ми се философстваше.Свих рамене и казах:
- Предполагам.
- Понякога и без това наистина важните неща не са толкова очевидни. Те са малки на пръв поглед, но имат важно значение впоследствие.
Помислих за момент.      
- Животът е като сън в съня. - изтърси господинът.
- Моля? - учудено го погледнах аз.
- Да. Настоящето отминава. Като кораб под моста. После идва друг кораб. Това са малки сънища. Малки обикновенни неща. Те значат много, когато са до теб, но с времето стават по-малки. И престават да са толкова значими. Не не ме гледай така странно. На моите години човек сънят и сънищата имат по-голямо значение. Истинските сънища, обаче, истински дълбоките сънища са, когато си на двайсет.    
- А какви са по-късно?
- После са разтеглени. Сливат се с реалността. Човек започва да ги бърка - кое е сън и кое действителност.
- Може би само при Вас да е така?
- Може би си прав. А ти откъде си сигурен, че това не е сън? Или спомен от миналото, който се появява в съня ти?
- Откъде ли? Просто знам.
- Може би ще се изненадаш, когато се събудиш. Хората понякога се събуждат и осъзнават, че всичко което някога им се е случило е все пак минало. Или сън. Както онзи кораб. Безвъзвратно отпътувал. Там назад. Вече невидим, далеч в океана. Ще се върне тук само в някой нов сън.
- Изглежда, че наистина много мислите за сънища и за нещата от миналото.
- Разбира се. А ти сигурно обичаш да си мислиш за бъдещето? Да разбирам. На твоите години бъдещето е по-важно от миналото. И така и трябва. Дори и аз си мисля за бъдещето, всъщност. Правя си планове. Но от друга страна огромна част от животът ми е отминала надолу по реката. Трябва да си мисля за нея, да се мъча да си спомня. Да анализирам. Да разбера.
- Какъв е смисълът?
- Имаш предвид, дали си струва труда анализа, за някаква поука? Не, нямам това в предвид. Искам да разбера миналото. Важно е да съм историк на собствения си живот. И да бъда ученикът, който ще прочете книгата която историкът ще напише. Интересно е - за мен самия. Е хайде - виждам, че не те свърта на едно място. Приятно ми беше да си поговорим. - каза историкът.
 
Взех и си довиждане със стареца. Изглеждаше, че му се говореше, а на мен ми се мълчеше и мислеше.  Продължих нагоре по алеята. След около половин час ходене стигнах до края ѝ. Зад мен мостът Верезано се беше смалил. Погледът ми го обгърна целия. Сега можех да видя добре как свързва двата бряга. Да видя целта му. Беше десет часа. Побързах назад, към апартамента си. Пейката, където старецът бе седял, беше празна, когато минах покрай нея.
В апартамента си взех колелото си и го забутах до мен, напевния му шум огласи коридора. Свалих го надолу по стълбите. Яхнах велосипеда и подкарах по 95-та улица, после свих по Четвърто авеню и след десетина минути бях в Subway-a.
В магазина ухаеше на топъл хляб. Надер и Лалид - и двамата бяха от Египет, си говореха зад тезгяха. Поздравиха ме учтиво. Закарах колелото до задната част на магазина, сложих една престилка и шапка с логото на компанията и застанах до тях. Работният ми ден започна.
След навалицата наобяд стана приятно. В разговори с Надер и Лалид, миене на тави за хляба, правене на сандвичи и т.н времето минаваше бързо и приятно. После към четири-пет часа потокът от хора се усли пак. Не беше лошо това. Просто трябваше да се работи по-бързо, но успявахме да смогхем. През четири часа ми се полагаха по петнайсет минути почивка. Използвах я да си направя сандвич. Не случайно бях наддал десет кила, в сравнение с преди шест месеца, когато дойдох от България.
Към четири часът се появи Грегъри - собственикът на ресторантчето за бързо хранене. Ппонякога с Грегъри предприемахме някой проект - тоест той ме надзираваше докато аз вършех нещо като например този път беше да измия плочите на едно място на пода с малка четка.
- Много са работливи тия Източно-Европейците - чувах да се хвали Греръри на Лалид, който беше нещо като мениджър, който се усмихваше и кимаше с глава. Не се дразнеше, че собственикът ме хвалеше. Уважаваше ме, пък може би си бяхме вече и приятели по това време.
По-късно, Грегъри и Лалид си тръгнаха. В дванайсет стана време да затваряме магазина. Протяжно време. Надер миеше тезгяха, а аз бях в кухнята и миех тавите и приготвях зеленчуците за следващия ден. После изметох пода на магазина и го измих с парцал. Разговорът стана най-сладък тогава. Надер разказваше как жена му го чака в Египет с двете им деца, как ще започне бизнес в родния си град, известен из цял свят с мебелите си.
- Е, как в цял свят бе Надер, ние в България нищо не сме чували за тоя град - дразнех го аз.
- Ами вие, какво ли знаете...
После си говорехме за стоковата борса и двамата бяхме безкрайно учудени и не особено сигурни как точно функционира, но знаехме, че има нещо в “тая работа”.
След като приключихме с чистенето, подредихме останалите неупотребени продукти в големия хладилник отзад в магазина, излязохме от предната врата и я заключихме. Вървяхме две пресечки заедно, после Надер се отклони към Пето авеню, аз се качих на колелото и бавно подкарах по улицата към дома. Нямаше никакви коли или хора. Беше пусто. Малко студено.
У дома свалих якето и пуловера и ги метнах на шкафа на стената. Свалих дънките. След като си измих зъбите си легнах. Много бързо се унесох в сън. Помислих си че утре най-накрая щях да си изпера дрехите.  Беше неделя - моят почивен ден. Не усетих кога заспах...
Звук на аларма на часовник. Не ме учудва. Не се прокрадва в съня ми. Очаквам звукът. Въобще  - заспивал ли съм? Сънят ми не е тъй дълбок, както преди, дори когато пия лекарства за сън, а ги пия всяка вечер. Сядам на ръба на леглото. Сега съм в състояние на реалност-нереалност, както често се случва напоследък - трябват ми десетина секунди да се осъзная кое е истинското и да го отделя от съня - все пак съм сънувал нещо, без да съм бил дълбоко заспал. Пред очите ми е стаята. Добре подредена. В ъгъла е бюрото с компютъра, после шкафа с дрехи, вратата към хола. Сега имам “хубава”, уважавана работа. Всичко е добре. Присънило ми се е пак нещо, от преди един сякаш отминал живот - дали наистина се е случило или е било сън? В този момент все още не знам.  
Пускам тихо музика за настроение. Музиката, започва да залива стаята. Затварям очи и кратко усещане за онова състояние на бодрост, което лъхаше изотвътре, когато седях на ръба на леглото в съня си в онзи отминал ден преди двайсет години ме обзема. Споменът помага. Лековит е. Отварям очи и се усмихвам. Време е да започна деня.

 

© Роско Цолов Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Одеве се замислих за един разказ на Хемингуей, който винаги ме грабва, когато го чета. Казва се: “Непобеденият”. Дали ме грабва с кратките изречения, дали със силните глаголи, не знам. Това е магията да разказваш.
  • Благодаря за хубавите думи
    Не че толкова нямам време остане време наистина, за да пиша, но най-вече го правя, когато ми дойде музата.
    Този разказ ще го преработя Мисля, че след като го пооправя, ще стане по-интересен. Също ще го редактирам разбира се.
  • Разкази...
    Ако ти кажа, Роб, че от теб ще излезе добър разказвач на истории, може би няма да съм съвсем прав. Той, разказвачът, вече е излязъл. Може би да разказваш не се учи, а просто се оставяш разказът да те води, води...

    ...Ако имаше и повече време, за писане на истории, а не да е “once in a blue moon” 😊

    И на себе си го желая това, за времето.

    👍
Propuestas
: ??:??