Сънуване с отворени очи

Още от малка сънувам странни неща. Огромни сгради, невероятно високи и красиви, пясъци и непознати дървета, хора в различни, непознати за мене облекла.... Отдавах го на невероятното си въображение.

Всичко започна, когато бях 20-годишна. Тогава нещата станаха истински. Гледах филм по телевизията, сантиментален филм, който харесвах и съвсем по женски си подсмърчах на него. Изведнъж екрана сякаш изчезна, на мястото на филма се появиха ездачи- с островърхи шапки от кожа, смугли, с черни бради и мустаци. Яздеха коне. После идваха други, сбиваха се и аз виждах отблизо как копие се забива в лицето на един от тях. После всичко изчезна, отново виждах телевизора и моя сантиментален филм си продължаваше. Тогава, в първия миг се почувствах точно като събудена от сън или идваща някъде от далече. Но усещах празнота. Уплашена от това, което става, затворих очи, но това беше грешка- веднага се появиха ездачите. Виждах техните смугли лица, брадите, мустаците им, ниските им ,бързи коне. Чувах звуците на удрящ се метал в метал, усещах миризмата на трева, потта на коне и мъже. Все едно, че си на филм- хем го гледаш, хем участваш в него. Отново се появи онзи дребен мъж и копието отново се заби в лицето му. Усетих болка и стресната отворих очи.

“Това” се повтаряше цяла нощ. Нямаше никакво значение дали съм с отворени или затворени очи. Просто всичко се повтаряше отново, и отново. Не зная откъде ми дойде идеята, че конника- това съм аз. След това вече не усещах болката копието. Но когато се разколебах в предположението си- “хайде бе, та аз съм жена и не изглеждам така.....” и филмчето пак тръгна, със същата ярост и болка. Трябваше да приема, че убития мъж съм аз. Беше твърде “убедително”, за да не го приема.

          Няколко дни се оглеждах, едва ли не очаквайки нещо много странно да се случи. Нищо подобно. Не дойдоха извънземните. Аз си бях аз. Но с годините нещата постепенно започнаха да се променят. И едни ден осъзнах, че моите сънища изобщо не са сънища. Поне някои от тях.

          Бяха минали повече от 15 години от онзи случай, аз няколко пъти след това го бях сънувала- наистина сънувала, но в тези сънища просто бях видяла някои подробности. Нищо повече.

          Случайно- макар, че ако има нещо, в което не вярвам, това са случайностите- се запознах с Алексей. Психолог, нисък, вечно усмихнат човек, с очила с дебели стъкла. Добродушната му усмивка и късогледството му прикриваха един невероятен ум и добър професионалист.

          Докато пихме кафе, а аз гледах в нещото, чудейки се как да му разкажа това, което ме мъчи, без той да ме помисли за луда, Алексей се разсмя:

-        Защо не си кажеш направо? И без това характера ти е такъв.

Въздъхнах с облекчение и му разказах всичко без дори да го подготвя за това, което ще чуе. Алексей изглеждаше объркан.

-        Удивително! Чел съм за регресията, за връщането в минали животи, учили сме и как се прави, но обикновено се има предвид до момента на раждането, а не преди това. Никой в същност не ме е учил да се връщам в минал живот.

-        Хайде стига, има достатъчно книги на тази тема.

-        Да, Таня, чел съм, казах ти, но не го вярвам.

-        Ами- имаше възможност да пробваш сам. Искаш ли да ме върнеш в миналото? Алексей се стресна, направо се стъписа.

-        Е? Ще се хвърлиш ли с главата надолу, в пропастта?

-        Забелязал съм, че вие, жените, сте много смели и никога не мислите с главите, когато става дума за любопитство.

-        Ами да!

-        Хубаво! В кабинета ми, в събота, в 10 сутринта. Условието е да записвам с камера. Ако изобщо нещо стане.....

-        Добре.

Изобщо не знаех в какво ще се забъркам, когато се съгласих да се срещна с Таня. Приятел- доктор ми предложи да ме запознае с нея:

-        Нали все се оплакваш, че няма разнообразие в работата ти? Е, ще видиш разнообразие, че ще ти дойде и в повече. Но да знаеш- тя е малко особена и гледай да не я нараниш.

Жената, която видях в кафенето, нямаше вид на лесно ранима. Ниска, слаба, с момчешки къса коса и дръзка усмивка, тя гледаше хората право в очите. Имаше много добро чувство за хумор и още по-добро самочувствие. Ранима?! Как не! Зелените ѝ очи често се присвиваха в ироничен присмех. Имах чувството, че срещу мен седи дива котка, готова за скок. Говореше гърлено, с френско “р”. Котката мъркаше, добре контролираше ноктите си. Интересна и опасна жена.

Когато заговорихме за регресията, тя изведнъж се промени. От нея се излъчваше нежност, женственост, любопитство- но отново- никакъв страх. Ентусиазмът ѝ беше  много увличащ. Не съм от хората, които лесно се съгласяват с разни експерименти или просто- лудории, но на Таня просто не устоях. Сам не проумях защо. Тя беше запалила и моя интерес.

В събота, точно в 10ч., Таня дойде.

- Ужасно съм притеснен- признах си.

Тя обаче беше спокойна. И уверена. Обясних ѝ какво ще правим. Тя легна на диванчето и аз включих камерата.

Първата изненада за мен беше, че за по-малко от минута тя влезе в дълбока релаксация. И много бързо мина “отвъд”. Не бях подготвен за това, макар че за една седмица бях изчел всичко, което успях да намеря по тази тема. Дълбоко в себе си обаче смятах, че няма да се получи. Затова едва не се свлякох от стола, когато тя изведнъж пое дълбоко въздух и започна да вика:

-        О, не!... Господи, не?... Не им позволявай!... Недей... спаси ме...

Бореше се с някого. Трябваше първо да дойда на себе си, за да я попитам:

-        Какво става? Къде си?

-        В една плевня.

-        Как изглеждаш? Какво има около теб?

-        Облечена съм в мръсна, скъсана туника. Някога е била бяла. По гърдите ми се стели черна чорлава и пълна с боклуци коса. Ръцете ми са вързани. Боса съм. До мен стоят двама мъже- те са слуги на центуриона. Искат да ме убият.

-        Защо? Коя си ти?

-        Аз съм- последователка на Христовото учение... Тук има гонения... Римляните преследват християните, убиват ги, разпъват ги на кръст...

-        Ти коя си?

-        Сита. Робиня съм.

-        Как те заловиха?

-        Аз съм робиня. Продадоха ме, за да доставям удоволствия на мъжете, които се бият. Аз не искам... биха ме, заплашиха ме, че ще ме хвърлят на лъвовете... Тогава дойде Той.

-        Кой е Той?

-        Центуриона. Той ме взе. Останах при него. Той е добър. Аз го обичам... Той спаси много от моите братя християни... О, не!... Не...

-        Какво става? Къде си?

-        В плевнята съм. Те слагат главата ми на един пън. Страх ме е!... О, той е тук! Той ще ме спаси!

-        Кой?

-        Центуриона.

-        Познаваш ли го? Сега, в твоя реален живот, познаваш ли го?

-        Да. Това е Иво. Той ми се присмива... той ме е предал... не е спасил братята ми, той ги е хвърлил на лъвовете... излъгал ме е, предал ги е, използвал ме е...

Тя дълго мълчала.

-        Какво става?

-        Той ми се смее. Казва, че съм глупава задето съм мислила, че той прави Христово добро... не разбира колко ме боли от думите му... предал е мен... любовта ми... доверието ми... заповядва им да ми отсекат главата.

Така съм разочарована от него, че им е безразлично, дори не ме е страх...

          Тя изведнъж се изпъна на леглото, после се отпусна. Бяха я убили. Аз бях шокиран. Треперих и не знаех дали ще успея да се оправя и да я извадя от състоянието на хипно- транс.

          Излезе от транса също така бързо, както и влезе. Отвори очи. Беше бледа, погледа ѝ блуждаеше. Усмихна сее и каза:

-        Малко ще полежа. Студено ми е. Цялата треперя.

След няколко минути седна и пак се усмихна. Вече гледаше нормално.

-        Не можех всичко да ти кажа. Видях много повече неща, но не можех да говоря. Всичко се сменяше много бързо, аз някак “знаех” много неща. А сега пак не мога да си кажа- някак си това знание си отива. Остават някакви картинни образи. Видях онова- как се нарича- където се бият хората с животни, чух виковете на тълпите, видях лъвове- изпитах ужас... А той беше висок- както и сега, с черна коса, бяла дреха, преметната през раменете и много интересни сандали с каишки, които се увиваха около прасеца му.

-        За Иво ли говориш? Центуриона?

-        Да. И тази болка от чувството, че са предали любовта ми...

-        Добре. Кой е Иво?

-        Бившия ми приятел. Бяхме заедно 8 години. Привързах се към него. Нарани ме максимално. Предаде ме по всички фронтове. Достатъчно ли е като информация? Какво значи центурион? Аз съм абсолютно скарана с историята!

-        И аз. Май е приближен някакъв на Цезаря.

-        Аха. Когато започна да броиш, за да ме изкараш от състояние , аз бях тръгнала на някъде. Летях към нещо. В същност- не аз. Част от мен. Мисля, че щях да видя нещо интересно.

-        Част от теб отивала някъде? Къде? Нали те обезглавиха?

-        Не знам. Объркана съм. Бих го нарекла с думата “душа”, но не съм сигурна. Просто не зная дума за това.

-        Ще изгледаш ли записа?

-        Гледай си го сам! На мен ми стига! Трябва да осъзная какво стана. Какво чувствах. Сега това, което чувствам е еуфория.

-        И няма да се спреш, нали?

-        Не. Ще опитаме пак!

Таня си тръгна. Беше притихнала- не се заяждаше с мен. Мислите ѝ бяха другаде.

А аз не знаех какво да правя. И си пуснах записа.

          Имам един далечен блед спомен от детството- по лицето им се стича кръв, а аз рева с цяло гърло. След много години разбрах, че сестра ми е изпуснала тухла върху главата ми, докато с други деца от махалата “строели” къща: Била съм на три годинки.

          Но моят първи, съвсем съзнателен спомен е от времето, когато съм била 4-годишна.

Бях дребно, пухкаво хлапе, с къса коса и неизменния потник и къси панталонки, от джоба на които вечно висеше прашка- не приличах на момиче. Бях буквално оставена да се грижа сама за себе си (от детската градина бягах, а като ме вземеха нашите на работа с тях, оплесквах нещата още на първия час).

          Не се оплаквах от свободата си. Напротив- чувствах се добре- свободна, независима, изучавах спокойно и на воля света около себе си.

Израснах в малко село, улиците не бяха асфалтирани, всички се познаваха.

На нашата улица работеха войници. Ако правилно си спомням, прекарваха канализация за вода. Бяха повечето циганчета, на 18-20 години. Весели момчета, свикнали на физическа работа. Ставах с изгрева на слънцето. Живеех в пълна хармония с природата около себе си- чувствах се част от нея- като цветята и птиците. Момчетата идваха горе-долу по същото време. Беше лято и на обяд ставаше много горещо, тогава почиваха, после копаеха пак до тъмно. Сприятелихме се и на обяд ходех с тях в близката горичка. Там им носеха обяда. Един ден аз, ужасно изгладняла, се насочих към баката с храната им и миг преди да бръкна вътре с ръка, някой ме дръпна. Беше бате Лъвчо (имаше татуировка на лъв на ръката).

-        Какво правиш?

-        Гладна съм.

-        Никой ли не те е учил, че първо трябва да си измиеш ръчичките? Виж колко са мръсни. После ще ти сипем в чиния, ще ти дадем вилица и хляб, и тогава ще ядеш.

Може и да е странно, но бате Лъвчо ме научи да си мия ръцете и да ям с вилица. И на това се научих на постлана върху тревата войнишка рубашка, служеща за покривка на въображаема маса.

Когато си тръгнаха, улицата опустя. Дълго тичах след камиона, те ми махаха за сбогом, а аз научих първия си житейски урок.

Таня дойде след няколко дни. Влетя в стаята като вихър, настани се на стола, лапна неизменната цигара и ме заля с поток от думи:

-        Не зная дали съм притеснена или въодушевена. Живея като насън. Реалния ми живот изведнъж остана на заден план, но пък, като по чудо, разбирам всичко, което става около мен и някак знам какво ще се случи. Малко плашещо е, но пък любопитството ми е много по-голямо, така че няма да се спра. Пък и убедена съм, че има нещо, което ме защитава. Не питай какво е- не знам. Тази закрила я усетих още като бях в транс. Усеща се просто като присъствие. Все едно, че има някой в стаята. Мисля, че нещо се отключи, може би сега ще видя и други животи. Ще правим ли още регресии? Може би накрая ще успеем всичко да свържем?

-        Хайде да спрем- предложих ѝ- ужасно съм объркан.

-        Страх ли те е? Повярвай, нищо лошо няма да се случи. Нали ти казах- пазят ме.

Гледам я недоверчиво.

-        Добре де! Не зная кой, как, защо или какво е това, но се чувствам спокойна и защитена.

-        Ти вярваща ли си?

Таня се разсмя:

-        Като ме слушаш как говоря, как мислиш? А ти?

-        Не, но с какво свързваш тези твой “пазители”? Бог? Извънземни? Космически разум?

-        Не! Не е това. А космическото пространство съвсем не е толкова празно. Ние търсим определен живот- търсим микроорганизми, неща, които ние познаваме. А не е задължително да е така.

-        Откъде знаеш?

-        Ами- летя си.

-        Сигурно съм ужасно тъп. Я обясни! Как така летиш?

-        Ами така. Лежиш или седиш, изведнъж се издигаш до тавана, излизаш през прозореца... Не, не с това тяло. Това тяло си остава там- голяма куха кукла. Знам, че това, с което летя се нарича астрално тяло. Поне така пише в книгите. Аз лично го правя от дете и никога не съм се замисляла как се нарича или как го правя. Просто бях самотна и това беше любимата ми игра. Излитах до тавана и гледах паяците. После над къщата ни, все по-високо, после виждах Земята да става все по-малка. Летях с огромна скорост и ми беше приятно. Нямах никаква цел. Просто се чувствах добре. И сега го правя- за удоволствие. Чувствам се свободна и спокойна, щастлива. Цяла. Аз съм част от всичко това, което наричаме Космос и то ми дава някакво странно чувство за пълнота и любов. Там се чувствам по-добре, отколкото в собствения си дом. Няма страх, завист, омраза, има само спокойствие. Мир. Тишина.

-        И не се страхуваш?

-        Не. Ще правим ли регресия?

“Ще правим- мисля си- ама първо трябва да изпия една кана кафе и да изям един пакет цигари, че да дойда на себе си и да сменя тази информация, която току що ми даде”.

-        Ей? Какво ти става?

-        Спокойно! Печелиш! И аз съм любопитен. Отивам за камерата.

Таня легна на диванчето. Тя отново бързо мина “отвъд”, сякаш търсеше нещо с поглед. След това въздъхна и се успокои.

-        Къде си?

-        Не зная. Всичко е бяло- покрито е със сняг. Изглежда е зима.

-        Какво правиш?

-        Вървя по снега към някакви скали. Там има пещери. Отивам там.

-        Кой е с теб?

-        Много са. Но до мен върви мъж. С дълга чорлава коса, лицето му е покрито с косми- объркана, заплетена брада, очите са някак навътре и в тях има студен блясък. Облечен е в кожи. Миришат лошо. И аз съм облечена така.

-        Познаваш ли мъжа? Сега....

-        Да, Иво.

-        Какво става после? Премини напред!

-        В пещерата сме. Има огън. Върху камъните, до огъня има парчета месо. Студено е. Нещо става.... нещо не е наред. Ослушваме се. Чува се бучене, странно е.... започват да се сипят камъчета. Бягаме към изхода, бягаме, но там няма изход. Камъните падат върху нас. Аз се свивам плътно прилепнала до скалата. Мъжът не успява, премазва го огромен камък. Той пада с трясък. Викът на човека е изпълнен с ужас... Опитвам се да стигна до него. Върху мен пада отломък, после друг... затрупана съм.

Таня поема дълбоко въздух. Тя приключи с този живот. Живот отново с Иво. Колко ли пъти са се прераждали заедно?

Гласът на Таня ме стресна:

-        Аз съм на улицата.

-        На коя улица?- объркано питам- Нали те затрупаха скали в пещерата?

-        Това беше преди. Аз съм на улицата, пред дома, на село.

-        На колко години си?

-        На пет.

-        Как се казваш?

-        Таня.

Беше се върнала в детството на сегашния си живот.

-        И какво правиш?

-        Играя си. Готвя... Искам да кажа, че бъркам пръст и вода, правя кал, после “питки”

Лицето ѝ беше озарено, тя се усмихваше. Беше щастлива, съвсем очевидно.

-        Сама ли си?

-        Да. О, идва Румен.

-        Кой Румен?

-        Съсед. Присмиваме му се понякога, че не може да говори. Той не чува.

-        И какво ще правиш сега?

-        Той иска да си играем. Аз не искам. Искам да съм сама. Вземам шепа пръст и я хвърлям върху него.

Тя замълча. Изглеждаше сериозна и напрегната.

-        Какво става, Таня?

-        Той... той ме гледа тъжно. Не е сърдит, но в очите му има болка и сълзи. Тръгва си. Чувствам се зле. Усещам неговата болка. Разбирам колко лошо е това, което направих. Толкова съм лоша!... Той не заслужава това- Таня плаче- Вече никога няма да правя така! Аз го нараних... толкова зле се чувствам...

Тя изведнъж се успокой и преди да успея да реагирам, отвори очи. Беше излязла сама от състоянието.

-        Бях забравила за този епизод от детството си- промърмори Таня.

-        Какво в същност се е случило?

-        Той беше добро момче, но ние всички му се присмивахме. Нали знаеш- децата са жестоки. Когато се случи този епизод, аз... Чувството ми за вина беше толкова огромно, че направо ме смазваше. Отидох у тях да се извиня. Румен живееше с дядо си. Аз мислех, че няма родители и разбрах, че не е така след 20 години. Но като дете така си мислех и усещането, че съм наранила едно дете, глухонямо и сираче при това, направо ме убиваше. Искаше ми се дядо Анко да ме напердаши, щях да се почувствам по-добре. И ми бяха нужни усилия, за да се заставя да отида у тях и да се извиня... Дядо Анко не ме удари. Той миеше Румен на чешмата. Големите сини очи на Румен бяха пълни с болка, но аз усещах, че не ми се сърди. Беше ужасно! Да се чувстваш толкова виновен, а никой в нищо да не те обвинява... Дядо Анко само ми каза: “Защо, миличка? Той просто иска да е като вас”. И тук аз не издържах, разревах се и избягах. Сигурно нещата нямаше да бъдат толкова зле, но седмицата по-късно дядо Анко и Румен напуснаха селото. Аз бях убедена, че са си тръгнали заради мен. Беше ми много тежко. И някак от само себе си се оформи решението, че всички деца с някакъв недъг, с нещо, което ги прави по-различни от другите, ще бъдат под моя закрила. Аз и досега съм си такава- вечно се втурвам да помагам, дори когато не са ме помолили за това. Сигурно е подсъзнателно. Нещо като инстинкт- да съхраня, да запазя, да помогна и да закрилям тези, които не могат да се справят сами.

-        Нали знаеш, че не можеш да помогнеш на целия свят?

-        Знам.

-        А пещерата?

Таня се разсмя и запуши нос:

-        Трябва да ти кажа, че щях да се задуша от собствената си миризма. Беше отвратителна! Цялото племе сигурно загина- това земетресение уби всички. Имаше паника, ужас, нечленоразделни звуци.

По история съм учила, че огън са палили като търкат две пръчки. Тези чукаха два камъка за искра. И... знам със сигурност, че Иво изпитва ужас от земетресения и свличащи се камъни, говорили сме за това. Дали на подсъзнателно ниво не си спомня тази нелепа смърт в пещерата?

-        Възможно е. А ти страхуваше ли се?

-        Не? За мене беше някак естествено. Някакво примирение с неизбежното. По- интересното е, че аз и сега не се страхувам от земетресения. По-скоро чакам да видя какво ще стане.

-        Добре Таня, какво очакваш от тези регресии?

-        Просто виждам нещата... в друга светлина. Стигам до истини, които преди не съм искала да приема. Виждаш ли- обсъждаме нещата и аз изведнъж разбирам нещо, което през цялото време си е било там, а аз съм отказвала да го разбера и осъзная.

-        Добре. Кога искаш да продължим?

-        Утре? Утре ще бъда тук.

- Аз съм на брега на море или океан. Стоя върху пясъчен бряг, пясъчен хълм- дюна. Аз съм стройна, висока, с кестенява коса, дълга до кръста, която се развява от вятъра. Щастлива съм.

- Сама ли си?

- Не. С мен е Палестре. Той е момчето, което обичам. Има най-красивите, невероятни виолетови очи, които съм виждала.

- Разкажи ми още нещо за Палестре.

- Той е висок, мургав, с черна къдрава коса. Красив е. Имаме еднаква енергия, с еднаква сила. Като я обединим, се превръща в едно цяло.

Главата ѝ изведнъж започна да се мята върху възглавницата.

-        Какво става?

-        Черния жрец... Баща ми... иска да убие Палестре!... Нашата единна енергия е опасна за него... той я иска за себе си... иска да властва над острова...

Таня изведнъж млъкна, сви се на кълбо и започна да диша бързо и задъхано.

-        Какво става? Кажи ми!

Таня не помръдна. Нещо не беше на ред. Тя започна отново да се мята по леглото, а аз изпаднах в паника. Винаги всичко минаваше много гладко, а сега? Сега какво?!

Тя изведнъж се изпъна по гръб, не бях сигурен дали изобщо диша. Опитах се да я извадя от състоянието, но Таня не реагира.

Лежеше неподвижно. С помощта на огледало разбрах, че диша. Бях изплашен. Запалих цигара. После втора, трета... На седмата цигара тя се размърда, пое дълбоко въздух и отвори очи. Обърна глава към мен. Лицето ѝ бе пребледняло и слабо, а очите ѝ блуждаеха. Не знаех какво да правя всъщност, не бях сигурен дали изобщо е тук.

-        Таня!- повиках я.

Тя фокусира погледа си върху мен. Опита се да се усмихне.

-        не се притеснявай- прошепна- Завий ме с нещо, че умирам от студ. Като ми мине, всичко ще ти разкажа.

След 10-тина минути, наметната с одеялото (Навън беше 40 градуса на сянка!), тя пушеше с удоволствие и продължаваше да трепери.

-        Това беше Атлантида, преди 13 800 години. Става въпрос за последното и окончателното потъване на останалия след последните две огромни земетресения, къс от континента Атлантида. Не съм много сигурна, но тези “земетресения” или поне второто са предизвикани от самите атланти. Не разбрах точно, всичко вървеше много бързо и малко съм объркана. Смесваха се картини, ако мога така да се изразя, от “старата” и “новата” Атлантида, т.е. от това, което е било преди земетресенията и това, което е останало накрая. В съзнанието ми, последното се нарича просто Остров. После изведнъж всичко спря и аз отново видях момчето и момичето на брега.

Сега бяха в някакво светилище. До тях имаше нещо, което те наричаха “белите кристали”, а момичето бе една от неговите Пазителки. В същност, тя се казва Тайва. Тайва и Палестре са обучавани да работят с кристалите. Тези кристали са хранилище на цялото познание, на всичко, което може изобщо да се разбере за Света- от началото до края. Те са най-ценното, което някога са имали атлантите. Говорим за последния остров, за последната част от Атлантида, при последното ѝ потъване. Вече не е в разцвета си, блясъкът и славата отдавна са си отишли. Мисля, че онези апарати, които минаха на бърз кадър, са от предишната Атлантида, от разцвета ѝ. Невероятните способности на атлантите вече са доста намалели, почти изчезнали. Цари деградация, хаос. Използваме Белите кристали и тяхната енергия, за да възстановяваме способностите си, но вече са малко хората, които могат да ги “събудят” и да “чуят” техните гласове и познания, мъдростта, която имат. Времената са объркани. Хората са станали зли и алчни. Черният жрец, който в същност ми е баща (а в сегашния ми живот е един мой много добър приятел), от години разрушава светилищата и унищожава Малките кристали в тях. Той владее Силата от преди хилядолетия, вече никой няма знанията, само той, защото ги е намерил в стар кристал, разказани като легенда. Но никога не е имал края на тази легенда. Той притежава Силата, но я използва за собствена изгода. Иска да бъде единствен, абсолютен господар на Острова. От малка слушам как той един ден ще бъде непобедим. И тогава Учителя открива, че единната ни енергия с Палестре е невероятно мощна, поражда огромна сила. Но освен Учителя, баща ми също усеща заплахата- той знае, че обединени с Палестре не може да ни победи и не може да вземе знанията на Белите кристали. Тогава, в светилището, той ни направи клопка. Аз успях да избягам, но не и Палестре. Видях Черния жрец да изважда от джоба на широката си дреха плоско черно камъче. После видях, че не е камък, а кристал. Кристалната му решетка светеше и атомите му просто си сменяха местата. В това малко кристалче имаше огромна мощ. Жрецът го насочи към Палестре и аз видях как той буквално се разпада на клетки, на атоми не знам!- но после бързо това бе всмукано от кристала. Знаех защо го направи- да унищожи обединената ни сила и да може сам да прилага древните Сили. Толкова бях ядосана, че изскочих от прикритието си в скалите и се спуснах към олтара. Знаех, че трябва нещо да направя за да спра Черния жрец да завладее Белите кристали и познанието. Призовах Силите, Енергията и усетих в себе си огромна мощ, сякаш Палестре е до мен и се обединяваме. Насочих я към кристалите... Те се разцепиха и ме оглушиха с огромен тътен... Изведнъж се смрачи, аз виждам светкавици, които сякаш са заобиколили Острова, земята започна да се люлее, образуват се огромни пукнатини, от тях излиза пара, после вода, светкавиците не престават. Идват огромни вълни, а земята видимо започна да потъва...

          Таня притихна:

-        Не мога да се отърва от усещането за сила и мощ, всичко това, което се вля в мене и което изпратих към кристалите. Беше невероятно! Тази сцена на огромно бедствено разрушение, не бих могла да ти я опиша. Това е нещо, което трябва да се види, да се усети, да се преживее. Никога няма да забравя това!

Тя запали нова цигара. Очите ѝ странно светеха и тя все още бе далече.

-        А познаваш ли в сегашния си живот Палестре?

-        Да. Неговите невероятни очи също никога няма да забравя. Той е един мой познат, доктор, който изигра доста важна роля в живота ми.

-        Този път Иво го няма?

-        Не. Разочарован ли си? Аз- не. Мисля, че започвам да откривам себе си. Истинската Аз, която се състои от много Аз.

-        Таня, този път ти беше изцяло извън контрол. Много ме уплаши!

-        Не се страхувай, няма да умра тук. Не и докато се връщам в миналото.

Таня се усмихна, но очите ѝ си останаха празни. И далечни. И студени. Изплаших се, аз всъщност, не знаех нищо за нея.

Тръгнах на училище малко по-рано и по собствено желание. Просто един ден излязох на улицата и нямаше никакви деца. Оказа се, че всички са по-големи от мен и ходят на училище. Повъртях се ден- два сама по улиците, а на третия, както си бях, с мръсния потник и боса, отидох в училището. Предполагам, че учителката ме е взела за циганче, с бедни родители, който не могат да ми купят дрехи и обувки. Тя беше добра жена, посрещна ме благо и любезно, настани ме на катедрата, даде ми лист, молив и буквар и ме остави волно да мятам крака под високия стол. Бях се научила да чета, можех и да смятам, но не можех да пиша.

Докато учителката показваше буквата “А” и картинки с агънца, аз започнах да скучая. Попрелистих буквара, намерих си приказка и започнах да си чета. Тя доста се изненада, когато ме накара да прочета текста и аз го направих гладко и без запъване. По математика номера се повтори. Когато ме попита мога ли да смятам, аз кратко отговорих:

-        До сто и без грешка.

Но когато дойде момента да пишем ченгелчета, имах голямото желание да метна молива през прозореца и аз да скоча след него. Писането са оказа голямо изтезание. Поне за мен.

След часовете учителката ме помоли да я заведа у нас. Малко се притесних. Майка ми първо удряше, после питаше какво съм направила, но нямах избор. Заведох учителката. Майка ми направо зяпна, когато тя ѝ каза:

-        Вашата дъщеря е повече от готова за първи клас. Ще я пуснете ли на училище?

-        Тя е още малка!- каза майка ми и после се обърна към мен- Искаш ли да ходиш на училище?

-        Искам!- зарадвах се аз.

-        Само при едно условие- да се държиш прилично.

Аз обещах, но шило в торба не стои. На другия ден, спретната и чиста отидох на училище с нови тетрадки и старата чанта на сестра ми. Още на втория ден си показах рогата- набих едно момче от класа, което се подиграваше на момчето, седящо до мен. То беше русичко, синеоко и се казваше Вальо. Осем години седяхме на един чин и той стана най-добрия ми приятел. Когато бях на 15 години, Вальо се удави в реката.

Детството и безгрижието си отидоха с него. Запознах се с живота, започвайки от смъртта.

Таня лежи на диванчето. Диша равномерно и е странно спокойна.

-        Аз съм някакво летящо същество- прошепва тя- Мисля, че нямам определена форма, материята, от която съм създадена е прозрачна, фина, нежна, прилича на крилце от водно конче. Не виждам органи, нито лице, очи или друго, но “виждам”. Изобщо нямам думи да опиша това същество. То “вижда”, “чува”, “усеща”, носи се във въздуха, но няма криле, има съзнание или нещо такова, което е свързано с други подобни същества. Понякога издава звук- силен, кратък, като от върбова свирка. Отдолу се вижда планетата. Почти цялата е закрита от дим, носещ се от многобройните вулкани. Някои вече не изригват- започнали са да изстиват и лавата около тях се е втвърдила. Огромни дупки, бездни и остри зъбери- само това се вижда. По-далече е тъмно и неясно от дима на близкия вулкан.

Таня замълча. След няколко минути, точно когато исках да ѝ задам въпрос, тя отвори очи. Отново беше излязла от транса сама. Ставаше неконтролируема.

-        Искам кафе!

Погледнах я с недоверие.

-        А онова странно същество беше от времето, когато Земята се беше образувала, наизригвала и започваше да се втвърдява и изстива. Усещането беше невероятно! Кога е станало това?

-        Не знам. Ти беше там, ти кажи!

-        Да ме беше попитал. Сега и аз не знам!

Таня отново нахлу с гръм и трясък в стаята, тръшна се на диванчето, налапа вечната цигара и аз с изненада видях, че ръцете ѝ треперят.

-        Какво ти е? Да не е започнала война? Ти си толкова спокойна и уверена винаги, че сегашното ти поведение ме смайва.

-        Ти какво мислиш за извънземните?

-        Какво да мисля? Не съм срещал и не знам дали има.

-        Ами ако има? И ги срещнеш? Не се подхилвай, питам сериозно и за твое съжаление още не съм изперкала.

Гледах я изумен. Тя наистина говореше сериозно.

-        Да не би да срещна зелени човечета?- не можах да сдържа смеха си и се разсмях от сърце.

-        О, я стига! Направи ми кафе и ела да ти разкажа. Беше странно.

-        Ти..... наистина ли?

-        Не, никакви зелени човечета. Аз винаги съм знаела, че във Вселената има много разумен живот. Но да знаеш, че ги има и да се “сблъскаш” с тях, е различно. Направо се втрещих.

-        Ама ти кого видя?

-        Никого не съм виждала. Спях си снощи в леглото и се събудих от настойчив сигнал- не беше точно звук, някаква вибрация, пищене, не мога да го обясня, но го усетих и се събудих. Бях си в собственото легло, абсолютно будна. После изведнъж нещата започнаха да се “виждат”. Този, който ми изпращаше сигнала, ми внуши или каза (не зная дума, която да използвам, просто това, което искаше да ми каже, се явяваше като знание в главата ми) и аз разбрах, че се намира на милиони светлинни години. После “той” ми “показа” планетата си- отгоре изглеждаше пуста, покрита с пясък и тук-там ниски скали. Не видях вода. Слънцето беше като нашето, но като че ли по-студено... И “чух” невероятна история. Тази планета била заселена с разумни същества, но те измрели. Беше останал само “той”- не знам защо го възприемах като мъжки пол. А когато ми се “показа”, само дето не припаднах- приличаше на огромен дъждовен червей по цвят и по форма, но дълъг километри.

-        Да не си гледала “Дюн”?

-        Да, гледала съм го. Още в детските си години. И затова се стреснах. Този няма уста, поне аз не видях. Мирно и кротко същество, което пълзи не в пясъка, а в тунели. “Видях” ги. Разказа ми историята си. Бил на около 1000 години и е последния от вида си. Столетия изпращал сигнали, за да търси помощ отначало, а после за да предаде историята си. Имало много същества, но те не усещали сигналите му. Беше озадачен, че същество от моя вид е приело сигнала. Мислел, че приличам на тях. Когато ме “видял” се изненадал, но решил, че няма значение как изглеждам, щом мога да “приемам” сигналите му и ще науча историята на вида им.

Преди повече от 15 000 години се изместила оста на планетата. Било неочаквано и в началото не толкова страшно или поне те не усетили опасност. Но постепенно се променил климата, станали студено. Започнали да измират. На планетата имало и други същества, с които живеели в мир и се допълвали, но те още преди това започнали да боледуват и бавно да измират. Симбиозата била нарушена и подземния вид (червеите) трябвало някак да се учат да оцеляват сами. Живеели дълго. Знанията се предавали чрез запаметяване- на “червей” със способности за запаметяване. Те всички го можели, но имало индивиди, които били обучени за това. И той бил обучен. Нямат техника, технология, писменост. Само това- “телепатия”. Аз го приех така. Той го нарече “далечен допир”. Не разбрах с какво са се хранили, но издържали дълго без храна. В същност, разбрах две неща: че докато са съществували двете цивилизации са били във възход и това е продължило много време. След загиването на другата раса, всичко се е объркало и агонията на “червеите” продължила твърде дълго. Никой не им дошъл на помощ. Визуализира ми себе си как се провира в разни тунели, проходи и аз усетих огромната ми самота. “Той” просто искаше да предаде на някого, че е съществувала такава раса някога, за да не се забрави. Ако изобщо тези сигнали биха могли да се преведат като звуци, мисля, че той наричаше себе си и себеподобните си “бовърхъст”.

После всичко се разпадна и изчезна.

Гледах я втрещен:

-        Ти наистина ли си вярваш?

-        Другият вариант е да съм полудяла. Изглеждам ли ти луда? Нали си психолог, разгадай ме, постави диагноза.

-        Какво ще кажеш за шизофрения/

-        Шегуваш се! Аз наистина ще ида при психиатър. Не разбирам как можеш да се държиш така!

Бях уплашен. За нея.

-        Това не е регресия, момиче! Това става в твоя мозък...

-        Ти и в регресията не вярваше. Защо да вярваш в телепатията или в извънземните? Ти си доктор- вярваш само в това, което може да се пипне.

-        Стига, Таня! Няма никакво доказателство, че регресивните спомени са достоверни.

-        Да, бе! Я се порови повече в материалите, които сам си намерил! Аз също се страхувам! С теб правим регресии, но ти изобщо не знаеш какво друго мога да правя, освен да “летя”, да си “спомням” за създаването на Земята и така нататък. Не знаеш какво се случва и какво “виждам” по време на медитация или когато ти казвам, че се вслушвам в себе си.... Идеята, че може да съм шизофреничка направо ме уби. И на колко точно съм се разделила- на две, на три, на пет? Колко сме според теб?

Започнах  да се смея. Тя наистина се страхуваше и затова ми беше разказала всичко. Бях повече от сигурен, че си е съвсем в ред. Предложих:

-        Мир?

-        Мир!- ухили ми се тя.

Два часа по-късно тя отново лежеше върху диванчето.

- Намирам се в огромна зала с висок таван и колони от мрамор. Не виждам цветя. Седя в нещо като каменен трон. Ядосана съм. Виждам се в голямо огледало. Невероятно- това съм аз сега- същата тъмна коса, същите зелени очи, нос, устни. Лицето е същото, ръстът. Но жената в залата е нещо като жрица- не, няма точна дума, която да отрази каква е тя- върховен господар, върховна жрица и ... божество в едно. Името е странно съчетание от звуци- Аиа (А и А). Разхожда се нервно из залата. В очите ѝ свети жестокост- студени, зли очи. Дългата черна коса е сплетена на плитка, облечена е в дълга, почти до земята зелена роба с цепки отпред, отдолу има панталон в същия цвят, обута е в ботуши. Поглежда през терасата. Под нея има тълпа хора, но не се виждат добре. Сякаш има стъкло или нещо друго, което пречи да се вижда ясно. До трона лежи нещо, което би трябвало да е животно, поне със сигурност е живо същество. Прилича на огромна овца без крака и глава- като пухкаво облаче. Но това “облаче” има око. Имам чувството, че съществото не е много умно. Издава протяжен, неприятен звук- като от тръба. Жената се обръща, махва с ръка. То се успокоява. Тя като че ли му говори, но не с думи, изпраща му сигнали в ниската честота.

Иззад една от колоните се появяват две същества. Те също нямат много общо с хората. Приличат на огромни правоъгълни шкафове, отгоре с почти квадратна глава, с кръгли очи, огромен нос и дълги, провиснали уши, устата е по-скоро малък отвор. Приличат ми на роботи, защото блестят като златни. Но не са. Живи са. По-скоро са каменни, а това, което блести не зная какво е. Объркват ме. Те някак си се променят. Комуникират по същия начин с жената- без думи. Мисля, че говорят за някакъв полет, долавям Уран или нещо свързано с Уран. Жената ще остане, но тя не е доволна от това, нещастна е. Отново застава пред огледалото. Сега от нея струи сила, воля. Изглежда приема това оставане като дълг, който да изпълни, задача. Странни блестящи същества си тръгват, тя сяда на трона и затваря очи. Всичко изчезва.

          Таня потреперва и отваря очи. Тя отново излезе сама от транса. Страх ме е. Не разбирам какво става. Но тя явно знае.

          Алексей не казва, но това не значи, че аз не знам. Подал е молба за работа в друг град. Това, което той не знае, а аз знам, е, че молбата му е приета. Предстои му преместване и то скоро. Жалко. Но изглежда, че така е писано- да не стига до края. Или до началото? Кой може да определи къде е края и къде началото на една прераждаща се душа?

Аз успях да направя няколко големи глупости в живота си. В този си живот. Нормално е. Кой пък е безгрешен? Лошото е, че последната беше експеримент с безумна стойност. И аз платих безумно висока цена.

          Сбогом, Алексей! Успех на новата работа и в новия град. Аз все някак ще се оправя. Винаги успявам. И сега ще успея. Нали съм РАЗЛИЧЕН човек? Може би ударението е неправилно? Може би трябва да е върху човек? Човек в кавички, тоест- не точно човек....

          Така се случи, че с Таня не се видяхме и не се сбогувахме. Нещо все ме спираше да ѝ се обадя. Времето си минаваше и аз с изненада разбрах, че са минали години, когато от общ познат разбрах, че била болна и много променена.

-        Напълняла е.... И има нещо различно в очите ѝ. Особени очи, тя е някак далеч. Разбираш ли?

Разбрах. О, да, как добре го разбирах!... Аз самия толкова години се страхувах да ѝ се обадя и да я видя- беше ме изплашила не на шега с всички особености, които долавях в нея и около нея- нещо витаеше във въздуха, сякаш всичко трепереше и вибрираше. Ужасяваше ме мисълта, че около нея ще полудея. Та аз съм обикновен човек! Но след Таня, обикновените неща престанаха да бъдат обикновени. Възгледите ми за живота коренно се промениха. Престанах да се страхувам от смъртта, защото повярвах, че не умирам истински, че душата ми отново ще се прероди, а това промени живота ми изцяло. Да те благославям ли или да те проклинам за това, Таня?