Ето един сън, който аз не съм сънувал. Обаче вярвам, че някой, някога, някъде е сънувал.

Този някой, в съня си, ходи по тясна пътечка. Под краката му има напукани плочки. От двете страни на пътя има ограда от заострени колове, подредени един до друг. А зад оградите има пустиня, която сякаш няма край.

            Сънуващият някой поглежда надясно със страх, после се обръща наляво с надежда. Но и  в двете посоки вижда само пясък. Тръгва напред по пътечката. Разклатените плочки се мърдат под краката му. Под тях се движат черни бръмбари.

            - Бръмбари гробари – казва си сънуващият някой. А бръмбарите отдолу пеят:

            - Недей да спираш веч, защото ние ще излезем. Ще се покачим по краката ти, ще стигнем до устата ти. Очите ти отвътре като портокал ще изядем.

            И сънуващият някой се затичва напред. Поглежда надясно – страх и пустиня. Поглежда наляво – надежда и пустиня. Краката му обаче не издържат напрежението и той се свлича на земята. Бръмбарите шумолят под плочките, но не излизат.

            Освен шума на бръмбарите се чува и друг звук. Вятър и пясък. Сънуващият някой се изправя и поглежда от лявата страна на оградата. Вятърът повдига пясъкът и му придава форма. Форма на човек. На жена.

            Пясъчната жена започва да крачи през пустинята. Сънуващият някой се изправя и я следва. Не може да отиде при нея заради оградата, която ги дели. Но те вървят в една посока, близо са един до друг.

            “Скоро оградата ще свърши” – мисли си сънуващият някой.

            Призрачното същество, създадено от пясък и вятър, започва да придобива все по-ясна форма. Вече има лице, което сънуващият познава.

            - Надежда? – пита той, но знае, че е тя.

            Те продължават да вървят. Той е все по-щастлив, а тя все по-истинска. Той е Жив, а тя Надежда. Започват да тичат. Пясъчната маска върху лицето на Надежда пада и отдолу се показва плът. Пясъчните дрехи се разкъсват, а отдолу е облечена с коприна. Пясъчните обувки се разпадат и под тях проблясва злато.

            Живият поглежда напред и вижда края на оградата и края на пустинята. Това е райската градина, а пазещият ангел отдавна е умрял. Мечът лежи до почернелия му скелет.

            И след крачка, превърнала се в скок, живият човек стъпва на тревата. Обръща се надясно и вижда Надежда, такава каквато я помни от преди четири години – жива и реална.

            Той протяга ръката си към нея. Няма думи да започне. Заговаря тя:

            - Сбогом – казва. И изчезва с вятъра. Живият човек остава сам и разбира, че е само сън.

            Тогава ледена, костелива ръка докосва неговата. Той се обръща и вижда ниско прегърбено същество. Част от зъбите на съществото липсват, лицето е покрито с бръчки. Устата е изкривена в грозна усмивка. В косата му има плешиви петна.

            Изчадието застава пред него, смее се идиотски (хъ-хъ-хъ) и пита:

            - Обичаш ли ме?

            Сънуващият някой поглежда надясно, от където е дошло съществото наречено Страх, и вижда само мрак и дървета. Поглежда наляво, където преди малко стоеше Надежда, но вижда мрак и дървета. Поглежда уродливата твар пред себе си и казва:

            - Че кой друг да обичам?

            - Няма кой – отвръща съществото, смее се с противния си смях и хваща ръката на сънуващия някой. – Няма.

            И започва да го тегли в тази гора, където красивото е станало грозно, а доброто зло. Тук всеки плод е забранен и всяка мисъл – грях. Но сънуващият се оставя да бъде теглен, за да вижда съществото пред себе си. Иска да знае къде е, защото ако някоя нощ то пристъпи зад него и прошепне в ухото му: “Обичаш ли ме”, той ще изпищи така, че ще събуди дори и ледовете.

И когато сънуващият се събуди, ще си отдъхне, че кошмарът е свършил и ще иде до тоалетната. Без да подозира, че на мен ми се налага да го изживявам всеки ден. А нощем сънувам откъси от чуждите животи.

И най-лошото не е адът в който живея, а това, че за да го споделя трябва да го представям за съня на някой друг…

01.07.2008

НРО