По залез слънце Рафаел излезе от водата, полугол и прекрасен, облече черния си халат, обу сандалите си, сложи на врата си келтския възел от сребро и потъна във вечерната тишина.
Запъти се в сумрака към улица „Крайбрежна,“ където с гледка към Великото тихо езеро живееше Опалина Аш, художничката. Опалина носеше рокля украсена с огромни снежинки, които не се топяха. Светлата ѝ коса беше прибрана в стегнат кок, теменужено сините ѝочи бяха очертани от тежък грим. Тя посрещна Рафаел в малката си неметена кухня, защото художничките нямат никакво време за метене. Но за това пък, Опалина имаше време да нарисува портрети на всички жени от Далир и да ги окачи по стените – повечето накриво.
Опалина не обичаше да мете и да чисти, не обичаше да подрежда, готвеше рядко и ястията и ставаха пурпурни на цвят. Не харесваше да си шие нови дрехи, беше привързана към роклята си на снежинки. Обичаше да рисува други жени по лицето си с грим, но повечето време си ходеше неглиже. Не я биваше в домакинството и беше смотана във флирта. С мъж, в който е наистина влюбена Опалина не знаеше какво да говори и да прави. Рафаел засия в усмивка, като видя, че художничката едвам диша от вълнение, все пак щеше да срещне мъжа на живота си в тази нощ, под пълната луна.
Опалина беше въздушна вещица и заповяда на вятъра да затвори вратата. Тя припряно се блъсна все едно някой я ритна с ботуш. На масата бяха разхвърляни леко покрити с прах вълшебни инструменти – атаме с бяла дръжка, камбанка, купа, потир, кристална топка, вълшебна пръчка, пентаграм, а до масата беше облегната и метлата ѝ, която никога не ѝ служеше за нищо.
– Изглежда не си се подготвяла за церемонията? – и Рафаел леко наклони глава и се усмихна.
– Всъщност нямам търпение – отговори Опалина, вдигна глава и погледна Мага право в очите с поглед, който показваше, готовност на какво ли не.
– Можеше да сипеш по едно винце за наздравица. Изглеждаш сякаш най-горното копче на роклята ти ще хвръкне от напрежение.
– Ще го срещна тази нощ и ще бъде изпълнен с момчешка слава. Вероятно ще бъде толкова самовлюбен, че ще се налага аз да му обръщам внимание, вместо той на мен. Кажи ми, Рафаел – усмихна се Опалина и снежинките на роклята ѝ почнаха да валят от вълнение – много ли искам?
– Опалина, всички жени преследват мъже, които не им обръщат внимание. Виждам, че си спретната, но не си имала време да пометеш кухнята.
– Аз...рисувах... – оправда се Опалина с обичайното.
– Какво рисува? Обичайното?
– Да. Великото тихо езеро през всички сезони.
– Дори не си измила магическите си инструменти.
– Не съм. Трябваше да ги измия, знам. С лунна вода.
– Дошъл съм ти на гости, а на мен все се пада да мета и да мия вместо теб, въпреки, че кой нормален човек обича това? Всички се грижим за теб – като голямо дете си. Ти тогава поне си приготви олтара.
Опалина запали няколко ароматизирани свещи с парченца портокал, пръчици канела, розови листчета и борова шишарка. На дървения олтар беше изрязана руната Гебо, която вещаеше дар свише и правеше Опалина жертвена и прощаваща. Опалина беше разхвърляна жена, но ритуалите ѝ бяха по странен начин подредени. Тя нареди билката си лавандула, която щеше да ѝ донесе мир, постави до нея лале, което означаваше надежда за истинска любов. Тя си сложи пръстена си с камък опал, с цвят на шамфъстък, който облекчаваше бурни отношения – феноменален камък за лечение. Този камък я успокояваше и я укрепваше, тъй като тя бе много емоционална. Символите на олтара бяха нейните верни съюзници във всякакви ритуали. Рафаел помете и поръси малко солена вода от купата по дървения под на кухнята. Сетне камбанката звънна за да прогони нежеланите енергии.
Опалина взе атамето и с един рязък пирует изписа с острието му почти съвършен кръг в средата на кухненския под. Рафаел доволно отбеляза красотата на движението с леко подсвиркване. Докато се въртеше в кръг, с разперени ръце и брадичка сочеща към тавана, тя заповяда:
– Почитаеми въздух от изтока, огън от юга, вода от запада, земя от севера, съберете, моля, енергиите на любовта и щедростта в кръга ми!
После спря в центъра на кръга и се фокусира върху гостите си. – Добре дошли! Тази нощ имам не просто магическо намерение, а блян. Ще сънувам обаятелен благородник, който има рицарски добродетели – каза Опалина, сякаш да призове такъв мъж бе лесно като да изяде кутия бонбони с ликьор по Коледа. Лицето ѝ заблестя, по ръцете ѝ се появиха изрисувани светещи знаци, тя зашепна заклинание.
В този момент в кръга се втурна и морското свинче на Опалина.
– Ах! Развали ми ритуала! Или искаше да участваш в него, а Зуи? – и тя го вдигна, и го целуна, защото Зуи имаше душа от топлина, любов и мекота.
– Не е напълно развален, каза Рафаел. – Ще сънуваш, но Бог знае какво...Хайде, време е. Аз ще загася тук свещите и ще дойда да те завия.
Награбила скицник и статив, и прясно забъркани, ухаещи на мастило боички, Опалина Аш вървеше ситно, ситно, право към Кехлибарената река. Гората я поздравяваше с обредната песен на листата, росата блещукаше и се стичаше като сълзи по тревата. Цветята край пътеката се усмихваха на стъпките ѝ, но тя беше свикнала на всякакви такива неща, тъй като живееше във вълшебната гора от много време. Вървеше си небрежно по брега и по едно време една голяма плетена кошница за пикник задържа погледа ѝ. Предмет от цивилизацията в Омагьосаната гора?
– Някой си я е загубил. – реши тя. – Кой ли може да е той и какво прави в Омагьосаната гора? – запита се Опалина. Отговор нямаше, но кошницата беше факт. – Вътре сигурно има свежи плодове. Мога да си направя компот. И прекрасен натюрморт.
Опалина беше свикнала да вижда само добрата страна на нещата. Друг човек на нейно място би допуснал, че в кошницата може да има змии или нещо друго опасно, или отровно.
Тя си подреди статива, застана пред него, концентрирана, с четка в ръка. Захвана се да рисува кошницата със замах и през това време мълвеше на себе си тихо сякаш шепнеше заклинание, а всъщност говореше за хубавото пролетно време. По едно време погледна към кошницата и установи, че следвайки извивките на Кехлибарената река тя някак си се беше преместила. Започна да я наблюдава внимателно и хоп – кошницата по едно време се повдигна от мястото си, поклати се и изприпка сякаш на лебедови краченца до най-близкото дърво. „Дали има лебед вътре? Лебедите са много романтични, по-романтични са и от хората – обичат партньора си през целия си живот...“ – помисли си Опалина и започна да си тътри статива, и да скъсява разстоянието между нея и кошницата.
Неочаквано към кошницата се приближи един рицар в пълно бойно снаряжение. Златистия му шлем, който сияеше като слънце бе килнат на една страна. Мечът му имаше метална дръжка украсена с рубини, които шепнеха за богатство. На меча бе завързана една бяла панделка. Да, това бяха съвсем неуместни неща. Има разни хора, хора с претенции, които са готови да направят много, за да бъдат забелязани. Опалина вдигна очи и спря да диша. Рицарят свали рязко шлема си и разтръска сребристо русите си коси на слънчевата светлина. Беше рус и синеок, и изобщо не забеляза Опалина, толкова бе влюбен в себе си. Тя пък веднъж като го загледа, така потъна в красотата му, че не можа да откъсне поглед от него.
Рицарят си постла с мекичкото, карирано одеалце, с което бе завита кошницата и поседна непринудено край нея. Опалина го попиваше с поглед, зачервените бузи и притварящите се очи. Той отвори кошницата и започна бавно да вади разни неща отвътре. С нарочни жестове той нареди на покривка термос с чай и ухаещи кифлички с масло – скромна трапеза, но пък кифличките имаха хубаво тесто. Рицарят захапа една от тях, докато наблюдаваше слънчеви отблясъци да се гонят по повърхността на водата. Беше толкова погълнат от удоволствието да дъвче, че изглеждаше божествено. Опалина се влюби в него безнадеждно. Той обаче упорито отказваше да забележи нейното омазано в мастило присъствие.
Опалина реши, че някак трябва да му привлече вниманието. Тя го погледна, кимна любезно в негова посока и подръпна нагоре шева на роклята си сякаш го канеше на танц, но това не му направи впечатление. Тя помисли и реши да разкопчае якичката на роклята си, а после вдигна крак да демонстрира красотата на единия от глезените си. Тя застана точно пред него и повдигна бавно полата си да покаже белия си жартиер. Когато стигна до ръба на жартиера спря да набира полата си нагоре. Той продължи да дъвче. Тогава от водата изплува невероятно красива женска същност – за която Опалина само беше чувала - Пазителката на Кехлибарената река.
– Вижда се, че обичаш да си правиш пикници и да се наслаждаваш на любовта си към себе си. Нима въпреки всичките нейни опити, няма да забележиш най-голямата страст на живота си? – каза тя и преди да се гмурне обратно, посочи към Опалина.
Тогава чак рицарят я погледна. Средна на ръст жена, която стоеше пред него и го гледаше с отворена уста. Жени с отворена уста той беше виждал много. Веднага разбра, че за нея беше невероятен. Реши да я забележи, с бавен и церемониален жест постави кифличката на покривката, и я попи с дълбоките си като на нимфа сини очи.
– Мога и да те почерпя с кифличка с масло – каза той с ясно изнесен и добре модулиран глас, сякаш говореше от сцена. Този тип мъже са артистични, те говорят тихо само ако става въпрос за любов.
– Приказно красив си... – помисли си Опалина и го изрече на глас без да се чуе. –Бих ли могла да нарисувам портрета ти? – попита тя за разрешение и гласът ѝ, както можеше да се очаква, потрепери от вълнение.
– Как се казваш? – и той я погледна в очите, ала така сякаш тя лежеше в краката му.
– Опалина Аш.
– Опалина – повтори той името ѝ. Това беше първото нещо в нея, което му хареса. –Ела, седни тук – каза той любезно и посочи тревата до одеялцето.
– Опалина, настоявам да опиташ кифличките ми. – Докато казваше това, той премести плетения панер с всичките кифлички от лявата си страна. Опалина тръгна към панера с изкушенията, но той ги премести отдясно на себе си. Тя разбра, че няма да опита дори една от закуските и от унижение беше готова да ревне. Тогава той се смили над нея. Откъсна една ягодка, която растеше точно до него, и започна да проследява извивката на устните на художничката. Ягодката ги боядиса в кърваво червен цвят. Това чувствено докосване я остави без мисли и без дъх. Но тя не посмя да се възползва от момента, за да се спусне към него.
– Защо шлемът ти е позлатен? – попита ни в клин, ни в ръкав Опалина
– Не е позлатен ами е златен. Аз съм кралски родственик. – скромно рече Рицарят, като изпитваше нескрито задоволство от произхода си.
– А защо имаш панделка на меча? – зададе Опалина най-очевидния въпрос.
– Дамата, на която служа ми я върза. Да ме пази от враговете ми. – и той помилва нежно панделката на меча си.
Опалина прехапа устни. Дамата на която той служи – смъртния ѝ враг!
– Но като че ли истинското предназначение на панделката е да ме пази от жени красиви като картини – погледна я той и погледът му отново се зарея във водата. – Жените ме харесват. Което хем ме дразни, хем ми се харесва...Може би жените са единствената ми слабост... – продължи той –Ти си толкова вдъхновяваща – каза той. – Облечена си в зелено като тревата, като короните на дърветата, като мъха на който сме си постлали, като пролетта. В косата ти има светещи звезди, на ръцете си носиш бели дантелени ръкавици с шифонови панделки и се обзалагам, че имаш поне един бял жартиер... – каза той, заслушан в собствените си думи.
– Поне ме погледни, докато говориш за мен – каза Опалина, поразена от пълната липса на достоверност. – Толкова ли не си заслужава да ме забележиш? В косата ми няма звезди а цветя. Роклята ми е сребърна на снежинки, които не се топят. А дантелените ръкавици с шифонови панделки са черни. Само за жартиера позна. Нося един бял жартиер. Но той дори не се вижда.
– Ала аз мога да си го представя. Лекичко впит в пълното ти бедро... – и той я погледна сякаш би впил пръсти в бедрото ѝ при първа възможност.
– Ти си наистина залисан. Даже, не дай си Боже, май си глупав. Не съм си те представяла по този начин. Да не би пък да си влюбен? – попита Опалина.
– Не съм влюбен. – рече рицарят строго. – И какво все пак си представяш? – каза той снизходително.
– Седнал си до мен на брега на Кехлибарената река. Няма ли да ме докоснеш? Няма ли да ме целунеш? Няма ли да правиш секс с мен? – каза Опалина и се изненада невероятно от собствената си смелост. Тя не вярваше че има подобна смелост.
Рицарят не очакваше подобна покана. Другите жени говореха за любов, не за секс. Той помисли малко, после ѝ хвърли поглед от синьо злато и я бутна под него на покривката. В момента в който устните му галеха шията ѝ, той с премрежен поглед, започна тихо да говори в ухото ѝ:
– Любима моя, ако някой ми беше казал, че това ще се случи, аз никога нямаше да му повярвам!
Това бяха магичните слова на взаимността.
– Утре ще се събудя...ще съм отново сама. Но сега ми дай всичко, дай ми всичко! – каза Опалина, жадна за ласки.
– Давам ти! – притисна я той сякаш щеше да умре в ръцете ѝ. - Ето ти! А сега си върви! – заповяда той и я пусна от прегръдката си, сякаш това, което се бе случило нямаше значение за него.
– Ще ме последваш ли?
– Донякъде. – замисли се той. – Кажи ми къде живееш?
– В един просторен замък.
– Нима? – каза строго рицарят.
– В една малка, леко наблъскана и отдавна неметена къщичка. Това е истината. –призна си Опалина.
– О, аз не мога да живея на такова място.
– Дори и с мен ли?
– Свикнал съм да ям пресен хляб, а не корички.
„И ще ме оставиш сама в света наяве да копнея за твоите целувки?“– си помисли Опалина, но тя нямаше смелост да му каже това. Вместо това рече:
– Не чу ли, пазителката на Кехлибарената река каза, че съм най-голямата любов на живота ти.
– Въобще не изключвам тази възможност. Аз не съм се влюбвал досега. Но се възхищавам на хора, които умеят да го правят. И в едно нещо съм сигурен. Ти никога няма да забравиш кифличките, които не ти позволих да опиташ.
– Ще ги забравя. – каза с достойнство Опалина нещо, което не чувстваше. Вече се чудеше как без него вече ще има настроение да рисува каквото и да е, или дори коледно настроение.
Тя не можа да си признае, че го намира за бляскав и достоен за почести. Той не си призна, че въпреки, че е една от жените, които отварят уста, когато го видят, тя може би е дамата на сърцето му. Не стана ясно, че тя не може да се раздели с него. Само го придърпа към себе си, без да каже нищо от това, което сърцето и шептеше. Тогава той вперил поглед в далечината ѝ рече:
– Не обичам разделите. Колкото по-дълга е раздялата по-трудно е да се приеме. Затова си тръгвам бързо.
Изплъзна се от прегръдката ѝ, и си тръгна, без да се сбогува, без да погледне назад.
– Ще ти липсвам! – извика тя след него, когато той вече не можеше да я чуе.
© Светла Василева Todos los derechos reservados