/зимна приказка за любовта/
Падаха снежинки – откъсваха се от мъгливо белите облаци и бавно се понасяха надолу. Събираха се на рояци, на ята или една по една летяха към очакващата ги белота.
Като мигове от време са – Ехо ги ловеше с поглед. Като секундите от които е съшита всяка минута, като бодовете, с които се свързваха час за час, за да образуват нов ден – тя направи широк кръг с ръка и събра няколко снежинки в окръжността на невидимия часовник.
Подложи длан и две-три кацнаха на нея, стопиха се, въпреки че ръцете ѝ бяха студени... много студени, също като падащия сняг.
Продължи по пътеката, която той правеше за нея. Наоколо преспите я ограждаха. Клоните на борове вече се огъваха все повече от трупащата се върху им тежест. Върховете на планината се сливаха със снегопада. Небето бе изтъкано от милион снежини нишки, които се разплитаха както дните се разпиляваха в годината.
И все така беше тихо, много тихо – така както може да бъде само в късен зимен следобед.
- Красиво е – промълви Ех ...