С Ъ С  З Д Р А В Е

 Със здраве! Една хубава българска дума, в която се крият толкова неща, като радост и поздрав, подкрепа и пожелания. А най хубавото за нея е когато се чува по често, но за съжаление , като че ли все по- рядко употребяваме тази прекрасна българска дума. Дали се затворихме сами в себе си и станахме завистници и мислим само за своята личност и благоденствие? Не знам…Навярно защото житието определя съзнанието. Може би да, или не, не знам. До някъде е така, защото бившето ни селце сега наречено град имаше над пет хиляди жители, а сега е под две хиляди. Преди тук работеха три кръчми и един ресторант и всички бяха пълни с хора. А сега…само Лозьовата кръчма и тя почти празна. А за магазини, да не говорим, бяха толкова много, че да ти хвръкне шапката.                                                  - Така беше. - потвърди думите ми Христо. - Но имаше работа за всички. И най важното сред хората шевстваше едно спокойствие. А какви тържества, сватби ставаха на този площад, не ми се говори. А как се играеше, какви хора се извиваха, не е за разправяне.Но тогава имаше и млади, а сега къде са те? В големите градове и чужбина. Е и сега какво?                                                                                            - Как какво? Я виж на електрическите стълбове и таблата не е останало място за жалейките, а в градчето виждаш само пенсионери стари застарели и къщи празни запустели.На човек не му е до „ здраве”. Пък и какво ли здраве имаме, като се редим пред аптеката за лекарства.

- Ами-и, болен е народа. -За какво спокойствие можеш да мечтаеш, когато по край теб се шири безработицата за младите, а старостта и болестта е притиснала старите. Спокойствие като мираж или мираж за необходимото спокойствие.                                                                                                      - Това са просто философски разсъждения Иване. - прекъсна ме Христо.

- Що да са философски? Нима ти не си се замислял за това? - не се съгласих с него аз.                            - Замислял съм се разбира се.                                                                                                                  -Тогава защо да казваме философски, когато ежедневието ни принуждава. Виждаш сам, че още от сутринта се чудиш как да изкараш ден. Броиш стотинките…това за лекарства, това за ток, това за вода и още не знам за какво, а в магазина вземаш само хляб и кисело мляко. До като, господата горе се движат с хилядарки като джобни пари.                                                                                                                -Така е.- съгласи се с мен Христо.

- Тогава?

- Нищо!

- Нищо казваш. Лошото е, че всеки се затваря в себе си и като тебе казва нищо.Така става безразличен към всичко което го заобикаля. А, господата горе само това чакат и се усмихват на нашето безразличие.Защо много добре знаят, че безразличния човек по-лесно се командва.

- Съгласен съм с тебе Иване, но какво можем да направим, като не ни се обръща внимание.

- Как, какво? Я виж какво правят в другите държави. Едни се вдигат да протестират и всички ги подкрепят. А ние…ако някой се опита само да се обади, веднага викваме против него и виновен го правим даже.                                                                                                                                          - Ами такава ни е направията. - усмихна ми се Христо.

- Не, не е до направията, ами до друго е мисля. Ето сега с тебе недоволстваме, но само между нас казано. Ако ни попита някой господин от горе, ще си замъчим нали.

- Ами-и те и другите хора така правят. Говорят, говорят, недоволстват от почти всичко, което правят депутати и министри, ама-а…ако им се изпречи някой срещу тях, усмихват му се и даже го поздравяват за хубавите му дела. Що трябва те да казват.

- Така е! Защо трябва да се обаждат. По добре друг да го направи, а след това да подаваме ръце към огъня и да се правим на добрички.Не знам но това ме кара да си задам въпроса. Сбъркани ли сме или нещо не ни достига? Погледни историята, какъв народ сме били, а сега сме като лешояди един спрямо друг. Считаме се за една от най старите нации на света, а какво правим? Какви ли не робства сме прекарали, но толкова ниски като тревата никога не сме били.

- Вярно е! Струва ми се, че като народ, когато сме вземали от другите народи или нации, освен хубавото не сме забравяли и лошотията и сега като, че ли му даваме предимство.

- Точно така! Все се чудя на дядо Славейков защо е написал” Не сме народ а мърша!” Може би е имал в предвид точно това копие на народа.

- Вероятно е така, защото времето ражда и изгражда индивида.

- Да но идвам и друго убеждение, че сме народ който винаги чака някой друг да му каже какво да прави. Спомни си историческите факти, навремето хан Кубрат е сочел с ръка и всички изпълнявали безпрекословно неговите нареждания. Ами Аспарух обикновено е казвал „ Казах!” и толкова.

- Абе, те и сега казват „Казах”, но…

- Да но днешното казване е като онова, дето попа викал на попадията: „Не ме слушай какво казвам, ами гледай какво върша!”

- Точно така!Защото днешните господа, депутати и министри постъпват като попа. Говорят и си пеят, както изгодата им диктува.

- Е брат, затова и днешното ни положение е такова.Никой не говори за равноправие, а гледа как да си напълни гушката, колкото се може повече.

- Какво ти равноправие? Та това са минали бешели работи.     

- Минали, минали, ама ако не се обърнат нещата, а само се мисли кой повече да спечели, най накрая на тоз послушен народ ще му писне и…

- Може, може, ама, кога ще стане? Пък и дали ще сме живи до тогава.

- Дано да доживеем! Е хайде със здраве!