Дени просто не можеше да повярва. Асен не само че не беше се прибрал навреме вкъщи, за да отиде с нея на беседата, за която поне сто пъти му беше повторила в кой ден и от колко часа е, не само не си беше вдигнал телефона нито веднъж, въпреки че тя му звънна над 10 пъти, но и сега, след Дени беше отишла на беседата сама, и се прибираше вкъщи, и очакваше той да е там, за да ù даде обяснение, него все още го нямаше. Дени беше бясна, не само заради днес, тези случки твърде много зачестяваха напоследък. Тя знаеше, че не си е взела цвете за мирисане. Навремето Асен имаше репутация на хулиган, пиеше често с приятели, пушеха трева, драскаха графити по сградите, обръщаха кофите с боклук нощем, заяждаха се с хората от други градове в дискотеката и тем подобни. Но когато той се събра с нея, тя го видя в друга светлина, а и той сякаш порасна и се вразуми. И не само това. Дени знаеше, че хората я намират за леко странна с влечението ù към фолклора и митологията, присмиваха се на старите ритуали, които тя се опитваше да възпроизведе и на дрехите ù, които наподобяваха носии или самодивски одежди. Но не и Асен. Напротив, той дори се възхищаваше на приятелката си, за това, че не я е страх да изрази себе си, въпреки неодобрението на хората. „Не трябва да ти пука за чуждото мнение“, вечно повтаряше той.

Мислите на Дени внезапно бяха прекъснати от рев на мотор. Тя веднага скочи на прозореца. Пред тях беше спрял мотор, на който се возеха двама души, от задното място слезе нейния Асен, а управляващата мотора беше висока жена, с разпилени, къдрави, руси коси и кожени дрехи. Асен ù каза нещо, а тя се разкикоти гръмогласно. Дени усети силно раздразнение. Тя беше абсолютната противоположност на нахаканата мотористка и външно, и като поведение, и не разбираше какво прави Асен на задната седалка на мотора ù. След няколко минути моторът избръмча и изчезна с по улицата, а Асен влезе вкъщи. Още несъбул обувките си, Дени го нападна с въпроси и упреци:

– Да имаш нещо да ми обясниш? Коя беше тази? Какво правиш с нея?

– Магда, колежка ми е. – отговори Асен с раздразнение в гласа.

– Колежка? Само колежка? – продължи Дени. – Ти сигурен ли си?

– Ох, бе, Денислава, напълно съм сигурен, убеден съм, да не съм идиот, ако ми е любовница, да не мислиш, че ще дойда с нея пред нас, че да можеш да я видиш.

Дени не знаеше на кое е по-обидена – дали на грубия тон, с който ù говореше, или на факта, че я нарече Денислава. Тя не харесваше името си, звучеше твърде съвременно за вкуса ù, и си бе харесала друго име, по-близко до имената на самодивите, с което се представяше на хората. Асен също се бе съгласил да я нарича винаги така.

– Не Денислава, а Деница! – вбесена натърти Дени.

– Оооо, я стига детинщини! – каза още по-раздразнен Асен. – Кога ще си приемеш името най-накрая и ще спреш да се правиш на някоя изгубена в гората самодива?

– Я внимавай как ми говориш! – писна Дени. – И ти ли ще ми разправяш за детинщини!? Да не би да отречеш, че си напушен в момента? Мъж на 30 години, а още се събира с компания, да се напушва с трева, вместо да изпълнява желанията, които е дал на приятелката си. Много зряло, браво!

Асен отвори уста да отвърна, но размисли и само въздъхна.

– Слушай, Дени, уморен съм, спи ми се, да не се караме, да поспим, преди да сме си казали нещо по-обидно и утре ще говорим. Дени се съгласи покорно. Легнаха си и на сутринта той се извини и обеща, винаги да изпълнява това, което ù е казал. А тя му се извини, че е започнала скандал от ревност, без да има основателна причина за това.

Седмица по-късно Дени се прибираше към вкъщи и почти не ходеше, а летеше от радост, за да съобщи хубавите новини на Асен. Спомняше си колко много той се разочарова, когато ù предложи брак и ù каза, че иска да се оженят възможно най-скоро, а тя му каза, че това няма да стане, преди да успее да уреди извършването на официална церемония в гората. Разбира се, в малко градче в българската провинция, не беше като в западните държави и да закараш служителите от обредния дом, и свещеник от църквата, за да бракосъчетаят някого насред гора в балкана, не беше особено лесно. Но не беше и невъзможно. След безброй уговорки, ползване на връзки, бутане на пари под масата и периодично мрънкане от страна на Асен за забавянето, сватбата беше уредена за началото на август, в една от близките, горски местности. Дени знаеше, че ще отнесе много подигравки, но слушаше съвета на приятеля и не се интересуваше от хорското мнение. За нея беше важно да е сватба на открито, и освен официалната част със служителя от обредния дом и свещеника, да си изпълни и нейните си обичаи. Нямаше търпение да се прибере вкъщи и да зарадва Асен.

– Как така да не можеш?! – стоеше като втрещена Дени, след отговора на Асен.

– Ами така, не мога, не мога нито да се оженя за теб, нито да бъда с теб вече.

– Но защо…

– Ние не сме един за друг, Дени…

– Как да не сме?! – очите на Дени гледаха недоумяващо. – Никой друг не ме е разбирал толкова добре, колкото ти, никой друг не се е радвал толкова много на това, че съм различна…

– Така беше, Дени, но вече имам нужда от друг тип жена. И аз искам мен да ме разбират, и аз имам своите нужди, а ти не ги одобряваш.

– Заради тревата ли, ако е само това, аз мога…

– Много неща са, Дени. Просто няма смисъл да продължаваме.

Асен тръгна да излиза от стаята, и докато още беше на вратата, хлипащата Дени добави:

– И онази Магда има нещо общо, нали?

– Да. – каза Асен тихо и излезе.

Дени плачеше и събираше трескаво багажа си. Щеше да се махне, колкото се може по-бързо от къщата на Асен и да замине за някой по-голям град, където може би по-лесно щеше да намери сродна душа. Да, беше ù много тежко от раздялата, но нямаше да позволи на себе си, една съвременна самодива, да се тръшне и да се депресира, заради един глупак, който е готов да зареже нея и цялата ù одухотворена личност, заради някаква надрусана никаквица с перхидролена коса и прилепнали дрехи.

Магда спря мотора пред заведението, влезе вътре и седна на маса, на която стояха още две момичета, с подобен външен вид и излъчване.

– Какво става, Магде? – попита едната от тях, Вида. – Успя ли най-накрая?

– Ох, не ми говори! – въздъхна тежко Магда, докато махаше на сервитьора да ù донесе една водка. – С триста зора! По едно време си мислех, че ще си остане в крайна сметка с онова неговото момиченце.

– Не е ли малко тъжно? – добави третата. – Че трябваше да го вземем от жена, която всъщност ни се прекланя.

– Ти пък луда ли си, Русанта? – включи се отново Вида. – За кое да ми е тъжно? Че те тук в последните 150-200 години идея си нямат кои сме и какви сме ние всъщност. Видели веднъж едно голо хоро насред гората и хайде – вечно ще ни рисуват като ефирни, горски същества, едва ли не все едно сме някои феи или дриади. Напълно забравиха, че ние не сме тук, за да ни се радват, напротив, трябва да ги е страх от нас.

– Вида е права, Русанта. – включи се и Магда.- Ние сме тук да омагьосаме мъжете им, не да сме поетично вдъхновение на някакви депресирани и изоставени девойки. Но не се ядосвай, Виде. За нас е по-добре така, колкото по-малко са наясно с нас, толкова по-лесно е да крадем мъжете им. Наздраве за всички заблудени!

04.07.2015г.

гр. Сопот