Та да запомниш
Умря най-после бай Иван…
Кой бай Иван ли?
Тук авторът запъна. Ха сега де – как да го опише ясно, точно, кратко и въздействащо? То всичко е лесно, освен краткостта. Защото за бай Иван трябва – няма как, трябва! – да се използват всички глаголи и описания , изобразяващи… Меко казано – гадост…
За бай Иван може много да се говори. И почти нищо пред възпитани и културни хора. Или поне не с думи, влизащи в речника им.
Но да опитаме така – със заобиколки. Лъжец, измамник, клеветник, крадец, мошеник, наглец, простак, циничен, безогледен…
Не, не… Не става – трябва всички отрицателни епитети и сравнения да вземе човек. Плюс няколко топчета хартия. Един лист не би стигнал. Пък и даже той би почервенял от портрета на бай Иван…
И би се сгърчил от яд и мъка…
Ето защо селото празнуваше, когато се разнесе вестта за края му. Настъпил нейде в големия град, казваха. Едни говореха, че бил застрелян от измамен съпруг, други – че бил блъснат при опит да открадне луксозен автомобил, трети разправяха как насилена жена го наръгала с нож, четвърти уточняваха, че било ножичка или пиличка за нокти, пети се кълняха, че сами чули как полицията съобщавала за убийството му при опит да обере наркодилър, шести бяха убедени, че пазачът на детски дом цапнал бай Иван по-якичката, когато го заварил да измъква детските закуски от кухнята, седми…
Абе, направо казано – умрял… Така, както му се полага. Най-после…
Мина година след известието. Заровиха бай Иван без пищно погребение. То и никой не щя да отиде – даже да се порадва. Само гробарят беше. Едно – по задължение, второ – искаше да се убеди, че тоя, дето прелъга снаха му и обра спестяванията на внучетата, е наистина вкоравен.
След година хората още разправяха за мръсника бай Иван. Припомняха си престъпленията му, проклинаха го, някои даже се хвалеха, че редовно препикавали гроба му. Което не беше трудно – метнали го бяха в трап накрая на гробището, без знак, без тлевичка дори. То и така нищо не никнеше там – даже тръни.
А дядо Пейо седеше до вратата на кръчмата и само хъмкаше, докато останалите си припомнха зулумите на покойния и псуваха родата му по женска, мъжка и неопределена линия поколения назад и в перспектива напред..
- Какво има, дядо? – попита неочаквано Милко – Какво току мънкаш?
- Бе, викам си – рече дядото – Как се казваше оня човек, дето живееше до кметството? Оня, белокосия…
ЗЗамисли се Милко, замислиха се и останалите.
- - Не помня името, ама… Веднъж имах нужда от пари – рече Кольо Кантонерина – Не знам отде разбрал, но ми донесе. Даже у дома…
- И на мен помогна без да го викам – тихо сподели Райчо – Просто така. И срок не ми даде. Когато намерих, занесох му ги, а той само кимна и даже благодари…
- Пък на мен ми прекопа градината преди две лета – сподели Минко – Разболял се бях, а навън пролет, време само за работа… И чувам шум, викам си да не е оня мръсник бай Иван нещо да пребарва, а то дошъл човекът, лопата си носи, копае, ли копае…
- Свестен човек беше… - обобщи Димитър – Само не се сещам как се казваше…
И другите не си спомниха. Разговорът затихна…
А дядо Пейо продума:
- Една приказка ми разправяше моят дядо. Отдавна ми я каза, ама я помня. Някакъв бей взел да се дави. Никой от свитата му не знаел да плува, само един овчар се хвърлил и спасил бея. Оня му казал: „Пари да ти дам – ще ги пропилееш, ще пропаднеш. Власт да ти дам – ще се самозабравиш, ще погинеш. Каквото и да ти подаря – все ще похарчиш. Ми, я гавазите да те опънат, та да ме запомниш…“
Настъпи тишина. После някой попита:
- И що се сети за това?
© Георги Коновски Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Поздравления, Георги! Вече съм го казал! Няма такова перо и талант!
-
Мъдро. Интересно поднесено. Финалното изречение заковава идеята. Хареса ми! Поздравления!
-
Благодаря, Красе!
-
Притчата ти за земното е на място. Честит празник, пазителю на словото! Нарекох те така, защото знаеш как да го използваш. И веднага ме замисли за друго - създават хората творчество, от душата, а много често в речта си, когато общуват, не си дават сметка, че думите, които използват са в разрез с творенията им. От къде пък тези думи идват, от друга душа ли... а те думите "се случват" и в писаното и в неписаното.
-
Благодаря, адаш!
Честит празник! -
Много тъжно ми стана тук, адаш.
И знам защо и защо приказката в края си сложил. Аз ще дам друг пример.
Цял свят знае имената на куп серийни убийци, но кой помни жертвите?...
Поздравявам те.
И Честит Празник, адаш. -
Благодаря, Ангелче, Дени, Мариана, Ирина, Таня, Лидия, София, Пепи, Велина, Надя, Юри, Петре, Стойчо, Дон!
Честит празник!!! -
Честит празник, учителю! Мъдър си, както винаги.
-
„- И що се сети за това?” – колкото и примери и поуки да оставяш на някои хора, даже лично нещо да преживяват, очите им дет се вика да извади, пак няма да си направят правилния извод и да променят нещо, а ще продължат да си живуркат анатомично, физиологично и автопилотно. За мен този разказ е притча.
-
Текст, който не поучава нравствеността и при все дава да се поучиш за нравите. Честит празник, Георги! Бъди здрав!
-
Защото лошото приемаме за несправедливост, а доброто за даденост. Не умеем да ценим.
Поздравления!
Честит Празник! -
Наистина поучително. Показва колко избирателна е паметта. Много хубав разказ.
И честит празник. -
Честит празник, Георги! Добра приказка си сътворил за лошите и добрите. И няма нужда от имена.
-
Злините се запомнят, a добрините - не.
-
Честит празник, Георги!
Лошото се помни. Доброто се забравя. -
Браво! В десятката!
-
Ей, супер е, Георги! 😊 Честит празник!
-
Казваш толкова много и така го казваш, че човек 'копче' не може да каже. А и няма за какво
Честит празник,
Георги! Бъди вдъхновен! -
Браво, Браво!
Много добро!
Много истинско!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
