- Все някога трябва да влезем в тая информатика.

- Да, ама не днес, трябва да тръгвам, на работа съм. Тя е готина, ще ни прости.

- Да бе, знам. Айде, чао, ще се видим утре.

- Чао.

И тръгнах да пресичам улицата и... ме блъсна кола. Бях с единия крак почти на бордюра, когато ме отнесе. Търкулнах се нагоре по капака, после надолу и пльос -на асфалта. Ами точно като по екшъните, не е трудно да си го представите. Още не се бях окопитила и ме наобиколиха хора, занесоха ме на една пейка и почнаха да ме разпитват какво точно било станало. Е, аз откъде да знам. Една мила баба се опита да ми даде лукче, а друга ми подаваше вода. А аз се опитвах да се изправя и да си тръгна, защото просто нищо ми нямаше и не ми се занимаваше с линейки, полиция и подобни. Ама не, точно, когато не искаш помощ и внимание, получаваш огромно количество от тях. А и някакъв ми хвана ръката и почна да ми обяснява:

- Всичко ще бъде наред, само не мърдай, линейката идва.

Май е гледал много филми и не очакваше нещастната жертва да го гледа много лошо и да мърмори през зъби:

- Всичко ще бъде наред, само ме пусни.

Планът да се изнижа просто не се получи, линейката като някакво чудо взе, че дойде прекалено бързо. Напъхаха ме вътре и хайде към Пирогов.

- Вижте какво, аз съм добре и закъснявам за работа.

- Да, ама те е блъснала кола. Трябва да те прегледат.

- Ами, ако кажа, че не ме е блъснала...

- Ами тогава значи си си изгубила паметта като те е блъснала колата...

- Ясно, нали само ще ме прегледат и си ходя...

- Ако всичко е наред - да.

- Добре.

Примирено млъкнах, на  хората им беше само до моето мрънкане.

Пристигнахме в Пирогов. Слязох си от количката и влязох.

- Къде е пострадалата от катастрофата?- попита една уморена женица.

- Аз съм тази от катастрофата, но не съм пострадала - ухилих се пред учуденото и изражение. С надеждата да ме остави да си ходя.

Поогледа ме, поразпита ме. Пак зададох втръсналия ми въпрос:

- А сега мога ли да си ходя?

- Не, сега ще направиш една разходка до няколко специалиста и тогава, ако кажат, че можеш...

И така почна дългата разходка към гвардията ми от две съученички, които бяха успели да се шмугнат с мен в линейката, се присъединиха един мълчалив полицай и адски уплашеният шофьор с неговата адвокатка. Целият този народ се влачи от кабинет на кабинет, предреждаме хора, които са наистина болни. Не смеех да ги погледна в очите. Не беше честно или още по-малко нормално тези хора да търсят помощ, а да я получавам аз почти насила. Чувствах се ужасно, просто нямах право, но полицаят не ми даваше да чакам ред. Просто съм била от катастрофа и това е.

Във всички кабинети обяснявам какво се е случило и че съм добре.

Единственият пич се оказа един възрастен травматолог.

- Имаш цицина, паднала си си на главата, как си със зрението?

- Кьорава съм като къртица.

- Моля?

- Ами аз съм си така попринцип, нося очила. Но сега са в някого от агитката ми отвън. Защо не прегледате и шофьора, който ме блъсна, хич не му е добре. Страх ме е да не получи нервно разтройтво, опитвам се да го успокоя, че няма да го съдя. Ама не става.

- Остви го него, ти май ще нощуваш тук.

- Ама нали нищо ми няма.

- Това няма значение. Ще те оставят за наблюдение, понеже си от катастрофа.

Ето каква била работата...

Докато се разхождахме по кабинетите, разбрах, че шофьорът е програмист по професия. Съдбата обича да се шегува с нас, а с мен й се беше получило много добре - да бягаш от час по информатика и да те блъсне програмист.

Стигнахме до този, който трябваше да ме изпише (или в случая - запише).

- Ще останеш за наблюдение 48 часа.

- Защо? - реших да се правя на интересна, пък, ако мине...

- Защото... имаме съмнение, че ти е счупена опашката.

- И как ще се разхождам аз половин ден на крак из тая болница със счупена опашка? - продължавам да съм нагла (бях на 16, простено ми е).

- Я седни и се успокой.

Седнах демонстративно, с тръсване на една кошетка. При което сестрата викна:

- Неее, не бива да можеш да сядаш.

- Да, ама мога - тръснах се още няколко пъти, за да няма съмнение.

- Това е без значение. Оставаш!

Млъкнах, понеже коментарът можеше да ми удължи престоя.

Настаниха ме в една стая с две момиченце на около 5 години.

Нощта не спах, разбира се. Бях до прозореца и балконската врата, която не се затваряше и ставаше течение. Чешмета капеше адски шумно.

Още на сутринта почнах да се боря с дразнещите фактори. Спуснах парче бинт от чешмата до мивката така, че водата тихо да се стича по него. Уплътних балконската врата с парче вестник.

Реших, че трябва да гледам на престоя тук като на почивка. И може би щеше да се получи, ако двете сладки ангелчета, не се бяха оказаха абсолютни диванета.

Бяха с по една счупена ръка и си бяха измислили страхотно забавление, с което се опитваха да счупят и други свои крайници. Със здравата ръка се хващат за лостовете над леглата, залюяват се и се пускат политайки към пода. Нагърбих се със задачата да ги отвлека от тази тяхна самоунищожителна дейност. Първо (и вероятно последно)  трябваше да пусна телевизора. Беше доста нависоко, но аз не се отказвам лесно. Намерих в бянята на етажа една идеална дръжка от парцал - дистанционно. Така зверчетата бяха усмирени.

На визитацията дойде докторът, чието кръвно вдигнах последно.

- Как е днес опашката на нашето дяволче?

- Добре е. Мисля да измия прозорците по-късно.

- Прави каквото искаш, само не бягай.

- Защото ще ви липсвам ли? - пак се ухилих, в това съм адски добра.

Бях влязла абсолютно здрава, но излязох със схванат врат, настинка, недоспала, с опънати нерви. Нека не забравяме, че тези хора спасяват живота на много хора, а аз просто имах късмет и това е комична история, но можеше да бъде поредната трагедия на улицата и тогава щях да съм благодарна за вниманието и грижите им.