Беше поредната тъжна вечер. Вечер, от онези които те връщат към спомените, хващат те за гърлото и не ти позволяват да дишаш. От онези, които прекършват душата ти и си играят с нея, а после я захвърлят на пода, като счупена и безполезна играчка. Точно както направи той. Но на теб не ти пука. Преживяваш това отново и отново. Преминавайки границите дори на мазохистичното ти търпение, не се отказваш. Нали го обичаш, та нали и той те обича, какво би могло да обърка нещата повече от това? Никога не си мечтала за принца на белия кон, нито за гъзарчето по което всички си падат. Силно и непреклонно убеждаваш другите, че любовта е просто мираж, а всъщност безполезно се опитваш да убедиш себе си. А може би тяхната любов, не е твоята любов. Не си падаш по модерното, еднодневно и празно "обичане". Масовото никога не ти е било присъщо. Търпяла си критики относно избора ти, търпяла си болка, именно от избора ти. Търпяла си.. и ще търпиш. А търпиш, защото обичаш. Често забравяш за себе си, мислейки за другата част от сърцето ти. Онази, която си крила дълбоко в себе си, макар тя да те е оставяла хиляди пъти да се справяш сама, носейки целия товар на гърба си.
Вече осъзна ли, че даваш и последните си глъдки въздух, за да преживееш отново миговете, които преди не зачиташе? Та нали все повтаряше, че любовта е просто мираж?
Съвестта ти се обажда, защото знаеш, че заслужаваш това. Неоцененото навреме, често бива оценено твърде късно.
...отново е тъжна вечер. Вечер, от онези в които давиш чувства в алкохола и се питаш дали не можеше да бъде различно. Погледът ти се размазва, рязко изпускаш чашата и чуваш онзи чуплив трясък на стъкълца. Звукът, който чуваш всеки път, когато сърцето ти се разбива от липсата му.
Нещо те жегва толкова остро, че болката при дишане става все по-непоносима. Ето така се чувстват истинските ценители. Но най - често се превръщаш в такъв, едва когато си осъзнал, че си изгубил това, което обичаш, а знаеш, че никога повече то няма да бъде твое.
© Марчела Todos los derechos reservados