Тайната на планетата Вундеркинд

Планетата Нова Индия е известна под това име само на астрономите и екипажите на космическите кораби. Иначе тя е много прочута из цялата Космическа федерация, но всички я наричат Вундеркинд. Тя е равна и кръгла като каменна билярдна топка, напълно безплодна и атмосферата ù не може да се диша. И все пак Вундеркинд е мечта на много амбициозни родители от всички колонии на Федерацията, които са готови да вземат непосилни заеми, да продават имущество, само и само децата им да отидат да учат там. Защото от близо триста години там се създават 70 % от всички таланти на Човечеството. Първите заселници планирали да тераформират планетата – с отглеждането на подходящи микроорганизми постепенно да създадат атмосфера от земен тип, да добият вода от скалите и да създадат почва, да засадят земни растения и да пренесат земни животни първо на малки, а после на по-големи площи. Но тези планове не се осъществили, защото много скоро открили, че повечето от децата, които се раждали и отглеждали там, били изключително талантливи в различни области. Постепенно Нова Индия се превърнала в планета-училище. Някои семейства от други планети взели да изпращат децата си от най-ранна възраст там за възпитание и обучение. За стотина години Вундеркинд наводнила Федерацията с вундеркинди – музиканти, художници, поети, но и математици, физици, астрономи, инженери, изобретатели и откриватели. Но най-странното било, че никой не можел да каже причината за това явление. Една психоложка дори направила отчаян експеримент с еднояйчните си близнаци – единия оставила в семейството си, а другия изпратила на Вундеркинд. И двете деца били доста музикални, но първият просто останал добър цигулар, а вторият станал прочут композитор. Отначало смятали, че причината е в начина на обучение, но то не се отличавало с почти нищо от обичайното, освен, че давали на децата по-голяма свобода да избират заниманията си. Но имало нещо наистина необичайно: всяко училище имало “наблюдателна зала” – прозрачен купол на покрива на херметично затворения комплекс, където децата ходели, когато пожелаят. Там те всъщност не правели нищо, просто сядали до прозрачната стена с лице навън и гледали монотонната каменна пустош наоколо. А нямало нищо за гледане: докъдето поглед стига - скалиста кафеникава равнина, без планини или пропасти, без нищо забележително. Тайната разкриха едно шестгодишно момиченце и едно дванайсетгодишно момче от едно от училищата-пансиони. Момиченцето се казваше Ани и обещаваше да стане талантлива математичка, а момчето на име Манфред, галено Мане, беше от “обикновените” - така казваха на малкото деца, които на Вундеркинд не показваха някакви таланти. В повечето случаи те оставаха там като възпитатели и учители. Мане и Ани се бяха сприятелили, откак на десет години той беше преместен в класа на “обикновените”. Децата от този клас бяха насърчавани да се грижат за по-малките от класовете на “обещаващите”. Мане и Ани се сприятелиха и всеки ден прекарваха известно време заедно като си играеха на разни игри и си приказваха. Мане харесваше Ани, защото беше много разумна за възрастта си, не капризничеше и не се надуваше. Ани харесваше Мане, защото беше весел, не страдаше от това, че се беше оказал “обикновен” и не се отнасяше с нея като с бебе. Мане искаше да стане добър възпитател и имаше една мечта, която сподели само с Ани.

- Като порасна, искам да разбера защо тук децата стават вундеркинди.

На което Ани загадъчно отвърна:

- Тогава няма да можеш.

Един ден, скоро след това, Ани поиска от Мане да я заведе на излет. Излетите на Вундеркинд се правят с каравани на въздушни възглавници. Разбира се, те са херметично затворени и имат достатъчно енергия, припаси, вода и въздух за тримесечно пътуване, макар че ученическите излети никога не продължават толкова. Ако се учудвате, че директорът на училището може да пусне сами дванайсетгодишно момче и шестгодишно момиче, трябва да знаете, че децата там се научават да се оправят с животоподдържащата техника още като проходят, а караваните са толкова сигурни, че никой не се притеснява, когато децата излизат сами с тях. Смята се, че тези излети са по-полезни за развитието им дори и от ежедневното пребиваване в “наблюдателниците”. И така, Мане и Ани потеглиха към местността “Сивите камъни”, където скалите имаха малко по-различен от обикновения кафяв цвят. Те спряха там на свечеряване, преспаха в караваната, а на другата сутрин облякоха скафандри и излязоха на разходка “навън”. Ходиха няколко часа сред пустошта, измориха се и се прибраха в караваната да обядват. И тогава Мане установи, че няма връзка с училището си. Той провери всички системи на караваната и видя, че всичко е наред. Но връзка нямаше с никого на планетата – нито с тяхното училище, нито с някое друго, нито видео, нито радио, нищо, нито звук! Което веднага го наведе на съответното заключение и той сърдито се обърна към Ани:

- Казвай какво си направила, Ани!

- Какво да съм направила? – невинно отвърна тя.

- Прекъснала си всички връзки и си блокирала системата за ориентация!

- Не съм бе, Мане.

- Всичко друго е наред. Снощи си бърникала в компютъра и си блокирала връзките, признай си!

Но Ани не си признаваше и накрая даже се разплака, което обърка Мане. Той беше убеден, че Ани е свършила тази работа, макар че не разбираше защо. Но беше безсилен – тя беше по-добра с компютъра от него, пък и не искаше да я разплаква. Добре, сигурно скоро ще ù омръзне да си играят на Робинзон и ще махне блокировката, ще възстанови връзката и ще се върнат в училище. И така, той отстъпи и те започнаха да правят разходки, като редовно сядаха за по два-три часа сред камъните и “наблюдаваха”, а вечер Ани го молеше да и разкаже някоя приказка за лека нощ. За шест дни Мане разказа всички приказки, които беше чел и запомнил и по липса на други опита да измисли някоя. За още две седмици измисли какви ли не истории. През това време те няколко пъти се скараха, защото Мане знаеше, че вече сигурно ги търсят и ще си изпати от директора, но Ани упорито отказваше да отблокира караваната и искаше все нови приказки. Така прекараха общо тридесет и два дни, а на тридесет и третия системата за връзка и ориентация тайнствено се възстанови и те благополучно се върнаха в училището си. По липса на прецедент за по-сурово наказание изслушаха едно гневно и продължително конско от директора и бяха пуснати да продължат обичайните си занимания. Ани така и стори, но не и Мане. Неговото поведение след този излет се промени. Преди всичко, той придоби навика да ходи всеки ден в “наблюдателницата”, която преди не го беше привличала особено. Освен това Ани продължи да иска приказки и той измисляше ли, измисляше, докато започна да се обърква и един ден седна и записа всички вече измислени, а после свикна да записва всяка история, която съчиняваше. Учителката му забеляза писмените му занимания, седна и прочете приказките му, след което удивена отиде при директора и заяви, че са направили страшна грешка като са обявили Манфред за “обикновен”.

- От него ще излезе чудесен писател! – заяви тя и за доказателство тръсна на бюрото му доста дебела пачка разпечатки на приказките на Мане.

На другия ден тя заведе момчето при директора и двамата започнаха внимателно да го разпитват какво всъщност се бе случило по време на “изгубването” им. Той разказа всичко – как ходеха из каменните полета около караваната си, как сядаха и гледаха еднообразието наоколо.

- И очите ми се премрежваха от всичките еднакви камъни, и аз си мислех, че Ани пак ще иска приказка довечера, и си наричах няколко камъка с някакви имена и почвах да измислям истории за тях...

- Господи! – прошепна директорът след като бяха отпратили момчето. – Учили са ме, че разнообразните впечатления стимулират въображението и никога не бях помислял, че еднообразието също може да направи това.

Разбира се, след това много специалисти направиха докторати върху влиянието на околната среда на Нова Индия върху развитието на заложбите на децата. Но, в общи линии, те се свеждаха до изречението, което е изрекъл някога един земен учен на име Алберт Айнщайн: “Въображението е по-важно от знанието.”