2.

Паркът

Той поръча обед от близкия ресторант. Седяха на барплота и се наслаждаваха на топлата пица с прошуто, гъби, маслини и много моцарела. Влади бе поръчал две – една голяма и друга, по-малка, за Людмила. Той омете своята буквално за минути.

- Леле, ти все така ли ядеш? – попита го Людмила с повдигнати вежди. Тя дъвчеше едва второто си парче и вече се чувстваше заситена.

- Общо взето, да – той изтри устните си със салфетката. – Особено като тренирам – ухили ѝ се. Тя сведе поглед, усещайки как кръвта нахлува в лицето ѝ.

- И не готвиш, така ли? На пици ли караш?

- Събота и неделя, да. На пици и спагети. През седмицата ям в ресторанта до работата. Не е лошо.

- Аз си готвя от време на време – каза Людмила, – колкото да не забравя как става. Макар че по принцип не ми се занимава. Човек като е сам, няма стимул.

- Ами утре е събота. Идвай тук, оставям ти кухнята, разполагай се и твори каквито искаш шедьоври. Изобщо не съм капризен.

Тя се пресегна и го ощипа по носа.

- Веднага си вкарваш жените в употреба, а?

Той се ухили отново и целуна ръката ѝ.

- Е, не можеш да кажеш, че не си доволна, нали?

- О, и питаш. Толкова доволна не съм била от години. Иска ми се никога в живота си да не излизам от тази стая. 

- Вярно ли? Щях да ти предложа да отидем на разходка. Западният парк е съвсем наблизо.

- Господи! – въздъхна тя. – Имам чувство, че ако излезем, ще те загубя.

- Няма да ме загубиш! – той стана, заобиколи барплота и я прегърна. – Ще съм плътно до теб. Ще те държа ето така – обви ръката си здраво около кръста ѝ – и няма да те пусна нито за една секунда. И да искаш, пак няма да те пусна.

- Уфф… ами добре тогава.

Навън слънцето грееше с остра, студена светлина и се отразяваше в излъсканите до блясък плочки на тротоара. Духаше силен, режещ вятър. По улицата почти нямаше хора; край тях бавно и унило пъплеха автомобили. Паркът бе затворен със желязна ограда. Полицаите до оградата сканираха чиповете им и свериха данните на МУК-овете си, после ги претърсиха за оръжия и алкохол. Накрая им кимнаха:

- Добре. Имате три часа на разположение.

- За три часа ще замръзнем, господин полицай – каза Влади почтително, – и ще се наложи да нарушим обществения ред и да запалим огън. През зимата може и да намалите разрешеното време за престой, не е проблем.

- Ти искаш ли изобщо да не влезеш вътре? – озъби му се полицаят. Беше нисък, пълен, към петдесетте. Фуражката му бе спусната почти до носа.

- Не. Извинете! – Владимир вдигна помирително длани.– Репликата ми беше съвсем добронамерена.

- Ще ти кажа аз „добронамерена“, копеленце нагло! Като си бил в ареста, пак ли толкова си дрънкал бе? Хайде, влизай, махай ми се от очите и само да чуя от колегите вътре, че създаваш проблеми!

Двамата навлязоха между дърветата. Черните им клони, натежали от сняг, надвисваха над напуканата асфалтова алея. От време на време вятърът духваше по-силно и снежни парцали политаха към лицата им. Людмила зъзнеше и се притискаше във Влади.

- Тая разходка май не беше добра идея – зъбите ѝ тракаха. – Много е студено.

- Какво зиморничаво коте си ти – каза той. – Дай ти на тебе само да се топлиш до парното, а?

- Ти защо се заяждаш с полицаите бе, човек? – тя настъпи една буца сняг и подметката ѝ се отпечата върху пухкавата бяла материя. – Бил си арестуван и пак се заяждаш.

- Не мога да се удържа – отвърна Влади, – не ги понасям. Не се притеснявай, нищо няма да ни направят.

- Все още не –  промълви тя, – но ако това, което ни разказа Асарих, е вярно…нещата ще се променят…

- Още не знаем дали е вярно. – той вдъхна дълбоко студения въздух. Носът и бузите му бяха почервенели. Обърна се към нея и ѝ се усмихна:

- Във връзка с книгата ти, Люси… и в духа на това, което ти ми каза за „Джуджето и великана“ – не може ли кутията всъщност да е пълна?

- Какво? – тя се сепна и го погледна объркано; беше се замислила колко тъжни и уморени изглеждат дърветата под тежестта на вкоравения по клоните им сняг.

- Кутията. С царя. Каза ми, че е празна и че по този начин предаваш идеята за празнотата на всичко около нас. Но я си представи, че момчето наистина не вижда добре. Може би наистина има проблем с очите. Както и онзи стар човек. Може би наистина има цар вътре – добър, справедлив, който мисли доброто на народа си и го кара да просперира.

- Мислиш, че подсъзнателно съм имала предвид това? – тя забави крачка, впила удивено очи в лицето му. Вятърът зашумя и пръсна разрошени снежинки по палтото ѝ.

- Защо не? Това е оптимистичният възглед. Не може никъде да няма стабилност. Не може всичко все да се разпада. Трябва да чувстваме сигурност в нещо. Животът ни иначе ще е невъзможен.

- Божичко! – тя потърка ръкавиците си една в друга. – Знаеш ли, може и да си прав! Въпросът е да намеря това, за което да се хвана аз – защото досега не съм го откривала. Трябва да открия моята сигурност.

- При мене е рисуването – каза Влади. – Поне досега е било така. Успокоявал съм се, че каквото и да става, имам поне това.

- При мен не е така! За мен и писането е илюзия, като всичко друго. Мисля, че единственото, в което всъщност винаги съм вярвала е… -  тя се поколеба, идваше ѝ да изрече „истинската любов“, но не посмя. Вгледа се в русите кичури, подаващи се изпод вълнената шапка, зачервеното му, усмихнато лице, почувства силните ръце, хванали нейните. Изведнъж и тя се усмихна. Обгърна я успокояваща топлота, въпреки студа. „Вече имам сигурност, Влади! Докато те има теб, вече ще я имам! Убедена съм! И царят наистина ще е там, в тази кутия! Точно както казваш!“

- Мисля, че си съвсем прав – тя се надигна леко и го целуна по бузата.  – Ще помисля. Ще опитам да намеря моя цар в кутия.

Той я прегърна. Двамата дълго стояха сгушени под напора на студения вятър. Постепенно, небето над тях се смрачи. Людмила се отдръпна от Влади и се огледа. Слънцето се бе скрило. Черни сенки падаха по алеята. Вятърът се бе усилил още, пищеше като обезумял и извиваше садистично клоните на дърветата, които ронеха ледени сълзи. Тя потрепера цялата, но този път не само от студа. Имаше и нещо друго, което се бе появило в парка. Нещо странно. Нещо, което…не ѝ харесваше.

- Какво стана? – попита тя Влади – Много тъмно стана изведнъж.

Той присви очи.

- Да, наистина. Три часът е още, не би трябвало…– огледа се. Здрачът продължаваше да се сгъстява и само за секунди се превърна в дълбок мрак. Сякаш се озоваха в бездънен, черен тунел. Дърветата около тях стенеха – струваше ѝ се, че протягат клони към тях, жадни да ги докопат и да изсмучат кръвта им.

- Господи! – Людмила трепереше като лист. – Какво е това? Какво става?

- Не знам! – виждаше очертанията на бледото лице на Влади сред тъмнината. Той хвърли поглед назад, стисна ръката ѝ. – Дай да се махаме, а? Не сме далеч от изхода.

- Буря ли ще има, какво? – тя почти подтичваше след него, защото той бе ускорил много крачка.

- Каква ти буря, това е като слънчево затъмнение – отвърна той. Дишаше на пресекулки. Сиви облачета пара излизаха от устата му и се сливаха с тъмнината. Дърпаше я с все сила за ръката. Изведнъж, както вървяха по алеята, от мрака срещу тях изскочи черна фигура. Беше грамадна, с лъскава козина и тичаше на четири крака. Людмила моментално осъзна, че това е куче. Гигантски ротвайлер, позна го по масивната, четвъртита муцуна и късите косми. Напредваше право към тях, с отворена челюст, от която капеше пяна и светещи в мрака остри зъби. Очите му се червенееха като разпалени въглени.

Влади хукна назад, влачейки Людмила след себе си. Явно идеята му беше да се скрият някъде сред гората, която започваше вдясно от алеята. Кучето обаче се приближаваше твърде бързо. Само след секунди гърленото му, зловещо ръмжене прозвуча точно зад гърбовете им. Влади спря отстъплението си. Обърна се и избута рязко Людмила зад себе си. Тя изпищя задавено, когато видя как кучето се изправя на задните си крака и се нахвърля върху Влади. Той посрещна нападението с кръстосани пред врата ръце, без да помръдва. Людмила усещаше треперенето му, виждаше смъртно бледото му лице. Тя се заоглежда трескаво за някаква пръчка, паднала на земята, нещо, с което да прогони кучето, но асфалтът явно беше току-що изметен. „Проклетата им чистота!“, помисли истерично. Черният ротвайлер, като някакво изчадие от Ада, ръмжеше гърлено, червените му очи святкаха, оголените му остри зъби лъщяха срещу Влади. В следващия миг кучето впи зъби в китката на човека пред него и започна я разкъсва. Лицето на Влади се изкриви от болка, но той не мръдна и сантиметър. Стисвайки устни, за да заглуши поредния писък, Людмила заотстъпва бързо встрани по алеята. Стигна до най-близкото дърво и се протегна нагоре. Сграбчи първия клон, който видя и го задърпа яростно. Не беше много дебел и само след две резки дръпвания се откъсна. Ръсейки сняг по земята, Людмила хукна обратно. Стовари клона право върху главата на кучето. То се обърна и изръмжа яростно, с окървавена муцуна. Нахвърли се върху нея и тя го пресрещна с жесток удар по муцуната. То изквича, но не се отказа. Сниши се и се стрелна изотдолу към крака ѝ. Захапа я за ботуша и започна яростно да ръфа изкуствената кожа. Не я пускаше, колкото и упорито да го биеше по главата.  Явно бе решило да пренебрегне болката за сметка на вкуса на човешка плът.

В този момент Влади се хвърли напред и сграбчи кучето отзад за врата със здравата си дясна ръка. Ротвайлерът я пусна, замята се, опита се да се обърне, за да нападне човека, който го държеше, но не успяваше да извие достатъчно главата си. Людмила виждаше изпънатите жили на пръстите, стискащи кожата на животното; виждаше бледото като на призрак лице на Влади и другата му ръка, от която струеше тъмночервена кръв.

- Люси! – изхриптя той. – Бягай да викнеш някой полицай. Със сигурност ще има наоколо.

Тя кимна и се готвеше да хукне надолу по алеята, когато изведнъж всичко се промени. Кучето изненадващо спря да ръмжи и се прилепи смирено до земята. Ушите му се прибраха към главата, опашката му се заклати добродушно. Мракът се разпръсна, сякаш някой вдигна театрална завеса и слънцето отново плисна бялата си светлина върху парка. Леденият вятър спря да духа, дърветата изправиха клони и ѝ сякаш въздъхнаха облекчено. Две врабчета прелетяха във въздуха с жизнерадостно писукане.

Към тях се затича младеж на около двайсетина години. Викаше: „Рико! Рико!“ Когато видя кучето и застаналия над него човек, той се приближи бързо.  Държеше кожена каишка в ръката си:

- Какво става? – очите му се преместиха от ръката на Влади, която още стискаше врата на ротвайлера, до другата, кървящата. Очите му се разшириха – Боже Господи! Да не те…да не те ухапа кучето? Велики Светии, то е много добро! Никога досега не е хапало никого! Просто каишката му се скъса, не знам как, и се измъкна, избяга от мен….дай, ще го взема. – Младежът завърза повода около врата на кучето. Влади го пусна, изправи се и стисна наранената си китка. – Ей, имаш ли нужда от помощ? – младежът го гледаше уплашено.

- Няма проблем – каза Влади прегракнало. – Просто го гледай друг път, а?

- Нещо странно стана тук, видяхте ли? – попита Людмила бързо – Стана тъмно и…

- Тъмно ли? Как така тъмно?

- Ами така, като в нощ.

- Добре ли сте? – младежът присви очи срещу тях и се отдръпна назад, теглейки кучето след себе си. „Явно ни смята за наркомани“, помисли Людмила. „Сега ще гледа да се изнесе скорострелно, за да не го пипнат заедно с нас за притежание на наркотици.“

- Всичко е наред! – намеси се Влади. – Ела, Люси, да се прибираме.

Людмила хвърли клона и тръгна след него. Той вървеше, стиснал здраво лявата си китка. Между пръстите му се стичаше кръв. Въпреки че очите му бяха присвити от болка, се усмихваше. Цялото му лице грееше, сякаш осветявано от непознато, вътрешно слънце.    

- Ей, я спри малко! – каза тя. – Дай ти видя ръката!

- Вкъщи – отвърна той. – Нека се приберем.

- Кървиш ужасно! Сигурно ти е прегризало вените това чудовище!

- Стискам я достатъчно силно, Люси. Няма да ми изтече кръвта.

- Сигурен ли си?

- Да, да.

По време на останалия път те мълчаха, но странната, щастлива усмивка не изчезваше от лицето на Влади. В апартамента той я изчака да влезе, после ритна рязко вратата с крак и тя се хлопна зад тях.

- Извинявай, миличка, ще ми помогнеш ли за обувките?

Тя приклекна и изу калните кубинки от краката му. Свали и своите ботуши. Отидоха в банята. Влади отвори един голям бял шкаф над мивката и с пръстите на наранената ръка – другата му бе заета да притиска раната - извади шишенце спирт, антисептична пудра, ролка бинт и ножици.

- Дай на мен – каза Людмила.

Той пусна китката си и я протегна напред. Беше дълбоко нахапана и кръвта бликаше от нея на струйки. Тъмночервената течност се разля по пода и моментално го оцвети. Людмила потръпна.

- Леле колко кръв! – промърмори – Можеш ли да я движиш, да не ти е скъсано някое сухожилие?

- Не знам…мисля, че е окей. Ще се оправя – той присви очи срещу силната светлина. – Виж, ако ти е неприятно, аз ще го направя. Мога и сам.

- Не, не. Само стой без да мърдаш.

Тя изля половин шишенце спирт върху раната, при което той трепна и рязко издиша през зъби. Хвана ръба на мивката и го стисна силно. Людмила насипа обилно количество антисептична и кръвоспираща пудра, после уви здраво китката му с бинт. Когато се увери, че кървенето е спряло напълно, се отдръпна назад.

- Готов си.

- Благодаря – той изтри потта от челото си. Взе полека медицинските принадлежности със здравата си ръка и ги напъха обратно в шкафа. Двамата влязоха във всекидневната. Апартаментът бе все още светъл, макар че сега, когато слънцето се бе изнесло на запад, светлината бе бяла и се спускаше по мебелите като сватбен тюл. Влади се тръшна на едно от креслата с дълбока въздишка и се облегна назад.

- Мамка му, сега ми се пие една водка…направо умирам.

- Имаш алкохол вкъщи? – тя се огледа с лека тревога.

- Имам. Добре е скрит, не се шашкай – той ѝ се усмихна; капчици пот още блестяха по челото му. – Само че знаеш ли, мисля да се въздържа. Ще стискам зъби. Имам повод да не пия тази вечер!

- И какъв е поводът да не пиеш? Че едно бясно куче едва не ти откъсна ръката?

- Не, миличка. Поводът е, че за първи път в живота си, успях да реагирам в подобна ситуация. Не знам как го направих. Хванах проклетото куче за врата и го дръпнах от теб! По принцип в такива случаи стоя като пън, буквално мога да оставя човек да умре пред очите ми. Но сега…не знам какво стана! Казвам ти, че ми даваш сила, Люси, направо си уникална! Леле, не можеш да си представиш какво е усещането. За първи път не се чувствам мухльо!

Тя седна в него и го прегърна.

- Ти не си мухльо. Нито си страхлив. Не знам защо въобще си си втълпил такива глупости в главата.

- Не, ти не схващаш. Заради теб не съм такъв. Ти ме правиш различен. Няма друг човек като теб, Люси!

Той се притискаше в нея, а Людмила го галеше по косата, сгрявана от усмивката му, която сякаш побираше в себе си енергията на цялата вселена. Накрая опря лице до неговото и промълви:

- Знаеш ли мен какво ме притесни – ръката ѝ се плъзна надолу и се сплете с пръстите на здравата му ръка. – Онова куче, то не се държеше нормално. Не беше болно от бяс, сигурна съм. Нещо друго стана. Нали помниш обстановката, как се стъмни, все едно дойде нощта? А онзи, стопанинът на кучето, каза, че нищо не е видял. Помниш ли как му светеха очите на ротвайлера, все едно беше демон някакъв… – тя потръпна – а после, как изведнъж се укроти, ей-така без нищо, и слънцето пак изгря, и господарят му, като дойде, каза, че то е добро и никога не е хапало никого….

- Господарят му може да разправя всичко – промърмори Влади, – а за тъмнината, не знам. Странно беше наистина. Но може да е имало някакво затъмнение. Или някакъв по-особен облачен фронт. Съществуват какви ли не явления. Сигурно това е предизвикало агресията на животното.

- Но защо онзи каза, че нищо не е видял?

- Не знам, може да е бил пиян. Макар че не изглеждаше такъв.

- Нещо стана там – настоя Людмила.  – Нещо неестествено. Само като се сетя, и тръпки ме побиват.

- Може би Боян ще може да ни го обясни – предположи Влади, – като дойде в шест?

- А, да! – Людмила се сепна; за първи път се сещаше, че и друг човек щеше да се присъедини към тях тази вечер. – Да, Боян! Той вероятно ще знае! Колко време остава докато дойде?

Влади погледна кръглия часовник на стената.

- Още час и половина.Тъкмо време да поразчистим и да поръчаме още нещо за хапване. Той сигурно ще дойде направо от работа и ще е гладен, човекът.