Първият сняг обличаше земята в бяла одежда. Зимен вятър се разхождаше по улиците на малкото планинско градче. Небето беше посивяло. Цареше тишина. Сякаш целият свят бе замлъкнал в очакване. Сякаш зимата бе готова да прегърне нечия душа и да я отведе със себе си във вечността.
Но тя не беше готова да си отиде. Още не. Тази душа бе дърпана към земята от нещо така, както котвата задържа кораба на пристанището. Тази душа криеше тайна, която не ù даваше покой, не ù позволяваше да се извиси във въздуха като снежинка, носеща се леко над полето.
Деветдесет годишната Мария лежеше на смъртния си одър с отворени очи. Погледът ù бе насочен към прозореца, зад който зимата танцуваше своя танц. Последният, който тя щеше да наблюдава. Очите ù се пълниха със сълзи. Не от страх, не от болка, а от тежестта, която носеше в сърцето си. Беше свикнала с нея, защото живееше така години наред. Имаше моменти, в които не ù обръщаше внимание, защото се бе превърнала в част от нея, част от тялото ù. Имаше и други ...