Премълчавам каквото мога. По-лесно е и не трябва да давам обяснения защо съм будва в пет сутринта и дали съм болна, след като не искам да стана от леглото. Мога да си премълча за това, че не съм излизала от седмица и да обвиня времето и налудничевите му настроения. Тренирам си усмивката в огледалото и изучавам мъничките бръчици около очите си, или липсата им, защото крада усмивки от щастливи моменти, случили се в друго време и изстисквам, каквото мога от спомените си. Някой ми отнесе туптенето на сърцето, не съм сигурна кой, нито пък къде го сложи. помня, че си тръгна накъсано, на приливи и отливи. Не съм сигурна дали беше оптична илюзия, но все се приближаваше и отдалечаваше. На въпроса "как си" отговарям винаги с "добре" и бързам да попитам другия за неговия живот. Хич не ми се говори за себе си. В моментите, в които усещам думите да бълбукат и да се надигат си хапя езика до кръв и преглъщам ли, преглъщам с насълзени очи, защото просто не мога. А и някак не искам.
Чудя се защо ми отн ...