Сава Хашъмов беше от ония личности, които притежават вътрешен усет и вроден интелект. Животът за него представляваше един огромен маскарад, с много фойерверки. В тази зала, той се чувстваше кандидат на голямата награда, "Сър професьор." Това беше върхът. Най-сетне! Всички ръкопляскаха. Чуваше се: "Честито, професоре!"
    Идеше му тук, пред всички, да тропне едно нашенско, но официалният тон на тържеството, не му позволяваше.
    В къщи се прибра в особено еуфорично настроение. Свали набързо костюма, пъхна халата и с чувство на победител, седна на канапето. Очите му зашариха по рафтовете на старинната библиотека, в стил "Людвиг ХIV." Да, вторият в дясно! Не, не може да бъде! Кой ли, кой ли?-заканваше се гласно той.
   От този момент, с всеки изминал ден, книгите от рафтовете му по неизвестна причина, започнаха да изчезват. Настъпи промяна във вътрешното равновесие на Сава Хашъмов. Мислите за  незнаен похитител, не даваха мира на душата му. Някакъв тайнствен силует, в черен плащ и превръзка на лявото око, се явяваше в сънищата му. Като сянка вървеше по петите му. Огромните му лапи вместо ръце, се плъзгаха по рафтовете на библиотеката и в момент, когато да грабне любимата му книга, "Път към щастието", Сава Хашъмов се събуждаше.
   И ето, един ден, на вратата на апартамента, за малко да се сблъска с внучето си Петьо. Като го видя, очите му се разшириха от голямата изненада, която му предлагаше случайността. В огромна найлонова торба, той беше напъхал книгите на неговия живот.
   - Виж го ти, калпазанинът му с калпазанин! - гласно изрече той и се закани с пръст.
А аз си мислих!...