По протежението на един от най-дългите булеварди в града слънцето все още изпъваше оранжевите си ръкави. Върху тротоара, разтеглените до неузнаваемост сенки на минувачите танцуваха задружно. Все още не беше настъпил вечерният трафик. В този момент от деня, липсата на шум от клаксони, пиленето на гуми, непрестанното тропане на подметки и оживените разговори, придаваше друг облик на мястото. С настъпването на нощта, под светлините на уличното осветление като огромна жълта змия, се извиваше колона от таксита. Емблематична и привлекателна по свой си начин, тя предлагаше утеха за всички, които бързаха или се изпращаха.

- - -

  Беше се опрял на волана с нетърпение, изписано на лицето му. В очите му се отразяваше вилнеещото навън пиршество от светлини. С бавни темпове градът изгряваше за втори път. Облегна се на седалката и зачака. Отново и отново разиграваше в ума си, как някой клиент ще нахлуе в колата и ще потеглят нанякъде. За разлика от много негови колеги той харесваше работата си като таксиметров шофьор. Беше се наслушал и нагледал на какво ли не, но това ни най-малко го притискаше да избере друг занаят. За шофьор на такси беше главозамайващо тих и спокоен. Обожаваше дългите курсове. Нещо винаги успяваше да грабне вниманието му. Всеки ден беше един подарък. Лицата, които не се повтаряха, улиците които не изглеждаше да имат задънен край, звукът от трафика, който за него беше езика на града, безкрайният набор от аромати и вкусове – бяха истинска наслада за сетивата…

- - -

  Пиеше поредното кафе, докато решаваше поредната кръстословица. Правеше всичко възможно да остане буден. След като приключи, реши излезе на чист въздух и се облегна на колата. Беше една от по – хладните пролетни нощи. Бръкна в джобовете си и погледна към небето. Гледката към звездите беше запречена от мъглива постелка, с която се сблъскваха разноцветни конуси светлина, издигащи се от градския център. Влезе в колата и скръсти ръце. Поогледа се дали отнякъде се задава някой клиент, но нямаше признаци на движение. Погледна часовника си и видя, че скоро ще настъпи полунощ. Наблюдаваше секундарника и не отделяше поглед от него. Усети как постепенно се хипнотизира и клепачите му натежават. Точно тогава някой почука на прозореца.

- - -

  Подскочи до тавана, сякаш ток премина през тялото му. Погледна навън, за да види кой е и в този момент задната врата се затвори. Мигом се обърна и видя млада дама да се настанява на седалката. От горе до долу момичето беше облечено в бяло. Инсталираната на тавана лампа я правеше да изглежда като под прожекторите на театрална сцена. Той я поздрави и попита накъде отива, но тя не обели и дума. Погледна го с пъстрите си очи и леко му се усмихна. Той сякаш „пропадна” в тях, като че ли бяха бездни. В продължение на една минута разговорът между тях се състоя в мигане с очи. Сведе поглед и му каза да кара докато се съмне. Не се поколеба особено. В следващия момент колата се съживи и те потеглиха. Докато караше, погледна в огледалото за задно виждане. Беше се приближила до прозореца и наблюдаваше случващото се навън. Имаше изражението на дете, което за пръв път отива на приключение…

- - -

  Часовете минаваха. В небето започваха да преобладават син и розов цвят. Бързо се съмваше. Девойката спеше дълбоко, с лице опряно на стъклото. Спря на бензиностанция. Както таксито, така и той се нуждаеше от презареждане. Опита се да прави възможно най- малко шум докато излиза. Докато се отдалечаваше от колата, се обърна и погледна към нея. Беше същинска спяща красавица. След като излезе от бензиностанцията, застина на място. Нея я нямаше. Затича се и отвори задната врата. На седалката имаше малка бележчица, на която беше написано следното:

 

„Благодаря Ви, но нататък съм сама.”