Меракландисал се бил Вуте на балдазето.
Оно и булката му убава, ама балдазето – по-така. Па и оно, балдазето де, пинизи фрля, демек работата опечена, ама нали е Вуте заврен зет – дома се некой се мота, я булката, я старата, я дедото, не мое насаме да се видат, па оно есен, не е кат да одиш из ливадите.
Е да, ама Вуте кат си науми нещо, оди му го избий, ако си немаш работа де.
Един ден, га било ветровито, излезнал Вуте наповънка уж за дрва да иде, па си изул калеврите, та се покачил на орехо, па оттам на керемидите, заврел глава у комино и фанал да вие:
– У-у! У-у! Вуте требе да оноди балдазето! Балдазето, балдазето-о! У-у!
Свирил ветаро, окал Вуте, па слезнал доле да насбере дръвца, да не е без хич, оти....
Га се поврнал дома гледа сите едни притихнале, пребледнеле.
– Що е, бре? – окнал им Вуте, па на ум се подсмива.
– Нищо, Вуте, нищо, много ветар неска, че знаеш… – отвраща му булката, па го брои изпод око.
“Брех, макя му стара, не фанало дикиш, малко им било!” затюхкал се Вуте.
Минале две недели, па наново излезнал ветар и свири ли свири у комино. Вуте уж па за дрва излаза, ама оне го чекат натаманени у плевнико, та он па си изул калеврите, изкатерил се на покриво и земал да ока у комино:
– У-у! У-у! Вуте требе да оноди балдазето-о! Балдазето, балдазето-о! Да го оноди-и! Инак свето че погине! Свето-о! У-у!
Га улезнал по некое време дома що да види? Сите, кой пепеляв, кой направо зелен.
– Вуте… такова… докат беше наповънка… един таласъм тука се беше заврел у комино…. – почнала да пелтечи булката.
– Не мой ме будалка, ей! – начумерил се Вуте.
– Истина ти рекна, бре Вуте – обадил се дедото.
– И що стана? – уж не фаща вера тарикато неден.
– Вика… такова…, че требе да онодиш балдазето, оти инак свето щел да погине.
Изгледал ги Вуте подред, почесал се, па седнал и вика на булката:
– Я сипи тука една ракия!
Седи Вуте до огиньо, суче мустак па се праи, че премислювя, а другите да шукнат не смеят. Балдазето па гледа надоле кат ангелче невинно.
– Ама, Вуте – не устискала накрая старата, – ти … такова… само на ужким, де, нали …?
– Ма не сакам па на ужким – зело да мърмори под нос балдазето, – сакам кат на кака!
– Млъкнете, бре! – ревнал им Вуте и оне сите па онемели, да шавнат не смеят.
Мислил уж Вуте, мислил, пил още една ракия, па накрая тежко рекал:
– Е, па! Нема да оставим свето да погине, я!
© Олег Todos los derechos reservados