Там, където те няма...е бурята, за която ти разказвах... Която изпълни сетивата ми със спешност...и настръхване. Настръхвах до скъсване. И гледах толкова упорито в тъмното. Тъмното, което вещаеше теб. А аз го гледах, смирена. С лека усмивка дори. И вдишвах онзи вятър със светкавиците. Който галеше дърветата, напявайки „ти”.
Там, където те няма е скритият шепот в ресниците. И онзи преломен момент, в който хващаш ръката ми без да съм търсила твоята. А после я очаквам пристъпно. Кротка. Да улови в дланта си една от трапчинките ми. И да заговориш с очи.
Там, където те няма е... цяла вселена от душевности. И любопитство. И страх. И всичко е безсмислие. Недовършеност. И прах. А колко истина има в смислите. На глаголите, които спрягахме така разхитително. Не ми се пести. Не ми се сънува безпътно. Когато на глътки ме мериш. Протягайки поглед. Към моите присвити лъчи.
Там, където те няма. Съм опитомена. От онази дрезгавост в гласа ти сутрин. И твоята бенка отляво. Която отразява моменти. Моменти, в които времето ни целуна с безвремието си. И отмина. Като буря през Август. Имам нужда да стъпвам, за да си спомням. И помня.
”След теб сетивата гладуват”.
© Ралица Стоева Todos los derechos reservados