Появи се така, както се е появило всичко – от мига на Сътворението.
Съвършен, както и всичко друго появило се от нищото – имаше перфектно тяло от образуващите го кристални черти – беше лек, много, много лек...
Няколко мига след това, вече знаеше, че се носи заедно с милиони подобни на него.
Носеха се надолу – в меко падане, без да бързат, едва докосващи въздуха.
- Ние сме снежинки – каза някой.
Това вече го знаеше, защото бяха минали още няколко мига.
- Ще покрием света – добави друг.
А света беше онова неясно в очертанията си място, към което падаха.
Оглеждайки ги, видя как телата им искрят. Някои повече, други по-малко. Бяха красиви, ако се докоснеха, кристалите им издаваха тих звън. Разбра, че е техния смях. Идваше от душите им, толкова чисти от малкото, което знаеха за себе си.
Безброй падащи сред безброй други снежинки – всяка една имаше собствена светлина и нито една не приличаше на другата.
- Дали и аз изглеждам така? – запита се в лекотата, с която се носеше.
- Да – чу мисълта ...