Ето сега пиша, седнал под едно дърво с патронче флирт отляво и парти-кола за разреждане отдясно. Защо пиша и аз не знам, защоо искам да документирам смъртта си...?
Въжето пред мен е готовоыпреметнато на един клон на дървото, на което съм се облегнал и пиша. Все още нямам смелост, все още не знам дали ще го направя, не съм сигурен, че това патронче ще успее да се пребори с инкстинкта ми за самосъхранение. Отпивам глътка от него, след което надигам и колата. Знам, че няма кои да ме спре, ако реша да го направя, дори и телефона е в мен, но знам, че няма кои да ми се обади, всички избягаха. Аз се обаждам, но защо ли, като ме отхвърлят? Да така беше обаждах се и вече спрях. Няма смисъл да го правя. Защо да се обаждам, когато знам, че ще ме отхвърлят? Защо да жертвам достойнството си, за да попадам в плен на депресията, която така или иначе ме владее? Поглеждам въжето...
Хубава примка. Сам съм я правил. Прилича на врата, широко отворена врата, от която смъртта ме кани да и ида на гости. дали ...