Чуха се няколко бързи стъпки, които пробягаха разстоянието от стаята с подправките до стаята с олтара...и! Хлоп! С гръм и трясък се отвори старата букова врата! Вътре, в стаята, беше много тъмно и само една малка газова лампичка пръскаше слаба жълта светлина Миришеше на сяра, явно току-що бе привършил някой ритуал. По стените имаше закачени полици и на всяка полица лъсваше дебела книга, пълна я с проклятия, я със заклинания или с нещо подобно. Имаше пентаграми - всички размери.  Едни големи и тежки червени завеси покриваха от долу до горе прозорците, като не допускаха никакъв лъч светлина. В средата на стаята, до един не голям олтар с много орнаменти седеше стар мъж - слаб, съсухрен с дълга пожълтяла брада. Имаше дълбок син поглед, който смразяваше всеки, осмелили се да погледне в този студен и строг поглед. Този мъж бе един от най-вещите магове на черна магия! Казваше се Блекмеус и беше на 45 години, макар да изглеждаше на два пъти по толкова, но занаятът му, ако може да се нарече така, му се беше отразил по този начин!

- Какво искаш!!! - попита той със груб и висок тон!

- Господарю, съжалявам хиляди пъти че ви прекъснах и нахлух в тази стая без да вляза но е спешно. Една млада дама ви търси много настоятелно! Не исках да я пускам но тя нахлу и сега е във всекидневната.

- Коя е тя?

Чуха се стъпки от токчета и ето че:

- Аз съм, Блекмеус! Не се ли сещаш коя съм аз? Нима толкова къса памет имаш?

- Тамара?

- Ха-ха, от плът и кръв.

- Ларино, оттегли се, моля те. Искам да остана насаме с нея.

Слугата, който беше висок и строен, се оттегли мълчаливо, но съвсем нямаше намерение да не се интересува. Застана до вратата и заподслушва.

- Е, Блекмеус, как изглеждам?

- Тамара! Какви са тези въпроси, какво искаш от мен? Ти умря преди 30 години! Какво правиш тук? Как се озова тук изобщо?

- Очаквах да се зарадваш, че ме виждаш, а ти? Как ме посрещаш само... бива ли такова грубо отношение към една дама? Май не са те учили на обноски. Все същият си си, откак те помня...

- Млъквай! Аз, за разлика от теб, съм жив! За какво си дошла?!?

- Не очаквах точно такова посрещане, а няма да те удостоя с отговор за това че ти си жив, а аз не... но съм тук, за да си припомним доброто старо време...

- Не на мене тия, Тамара! Не си тук за това... направо казвай какво искаш!

- Добре, тогава ще говоря по същество... в деня, в който умрях, по точно, в който твоите шибани аверчета ме  убиха безмилостно, аз бях направила заклинание, чието действие, е време да влезе в употреба, но за целта си ми нужен ти!

- Не знам за какво става въпрос, но тонът, с който го каза, не ми вдъхна доверие...

- Без много възражения и остроумничене, искам да отидеш в старата къща на ъгъла на 66-та улица и да потърсиш старата Мадам Кюри. Да я помолиш да те пусне на тавана си и да намериш една снимка на един мъж... снимката е покапана със черен восък... ще ми я донесеш, останалото ще свърша аз...

- Ти съзнаваш ли какво искаш от  мен???.... Мадам Кюри - тази стара злобарка?

- Съзнавам, а и ти си ми много задължен, защото, ако не бяха онези твои дружки, сега щях да съм жива и нямаше да ми се налага да се крия и да се появявам с магии. Изпълнявай!

Тя изчезна, а Блекмеус остана известно време в едно положение като се саможъляваше и премисляше всичко. Малко след това разбра, че няма защо да си губи времето в безсмислени неща и почна да се чуди как, по дяволите, ще отиде в дома на тази стара кранта, която мразеше целия свят!

Стъмни се, а Блекмеус не слезе за вечеря, макар че беше много гладен.. Легна си и не успя да заспи цяла нощ, като се въртеше, все едно има таралеж в гащите!

Настъпи дългоочакваното и тежко утро за магьосника, който стана по първи петли. Хапна нещо набързо и се завтече към къщата на дъртата женица...

Докато вървеше по прашните улици, се чудеше как да формулира своята красноречива реч - трябваше да звучи небрежно, но в същото време - с дълбок смисъл и дипломатично. Май беше невъзможно постигането на такова нещо... но той не губеше надежда...

Ето, на, че стигна и затаи дъх...

„Чук-чук", се почука на врата. С тежки стъпки, той чу как някой се приближава към вратата. След малко, с пронизващо скърцане, тя се отвори и от другата страна, висока и хилава, застана една съсухрена бабичка с бяла къдрава коса и големи очила...

- Какво искаш? - попита тя с пренебрежение.

 - Добър ден, Мадам Кюри. Казвам се Антъни Блекмеус и съм вещер - приятел на вашата племенница, Тамара... нейния дух ми се яви и ме помоли да дойда до тук и да ви измоля да..."

Тя го прекъсна:

- Ако си мислиш, че съм толко' заблуденъ колкот` изглеждъм... жистоку съ лъжиш... ха-ха, духове му са явявали... утивай на изследвъния за шизофрения, бе!!!"

Тази стара чанта, както си мислеше той, има ужасен селски речник и не може да заслужи малко от неговото внимание. Но се налагаше да изпълни задачата, защото иначе мъртвите, чиито желания не се изпълняват, после си отмъщават тройно! Той продължи да опитва без особен резултат. Накрая се ядоса и си замина. От една страна се радваше, че не е влязъл в онова свърталище на изгнили животни и мухлясала храна, но от друга не можеше да седи спокойно, защото знаеше, че има дълг към Тамара.

На следващия ден продължи да снове около старата къща, но от разстояние... разглеждаше всяко едно кътче и... намери заден вход към мазето. Помисли си, че това е единствената му възможност да се промъкне в къщата и да открадне въпросната снимка. Да! Реши го! Така ще стане - още тази вечер. Изчака да се стъмни и всички да заспят. Прозореца на спалнята на дъртата женица угасна... май вече беше безопасно.

Той се промъкна през задната ограда и падна върху някакво мушкато... без много да си губи времето, притича преведен до тайния отвор и се шмугна вътре. Очакванията му бяха да е по трудно, но за радост те не се оправдаха... продължи напред по някакъв непознат и мрачен тунел... изкачи се по едни изгнили стълби и се озова на вторият етаж. Сега оставаше да намери само начин да отиде на тавана... вървя и се оглежда наоколо и докато се оглежда... хоп! Събори нещо тежко и метално. Чу се силен трясък и той си помисли, че 100% е успял да събуди всички в къщата (а тези всички са Мадам Кюри). Тя излезе, разсънена и сърдита, светна лампите и с дрезгавия си глас попита:

 - Кой е там?

Но след като видя изплашената физиономия на Блекмеус нейното изражение стана отегчено и тя с пренебрежение каза:

- Пак ли ти бе?

Тя прояви малко разбиране и го покани на чаша липов чай. Разговаряха надълго и нашироко и най-накрая тя каза:

- Племенницата ми е ужасно коварно момиче. Ако й занесеш тази снимка не се знае какво ще стане с много невинни хора! Недей да правиш тази грешка!

Той се замисли... и все пак настоя да си изпълни дълга. Тя с покорство го заведе до тавана и му показа това, което търси. Той пое снимката и побърза да си тръгне...

На следващия ден Тамара отново го посети. Той безмълвно й подаде снимката, а тя дори не му благодари. Изчезна!

Минаха се седмици, месец и ето, че най сетне имаше вест от Тамара... или по точно от нейните действия!

След един месец мъжът на тази снимка - Крсистиан Ламей, беше жестоко убит от неизвестен извършител - неизвестен само за обществото! А Мадам Кюри - и тя бе мъртва... но защо и тя бе умряла?... Блекмеус не знаеше мотивите на Тамара, а и не искаше да ги узнава... но много скоро отново ще бъде замесен в това.


(Следва продължение)