Калиста влезе в апартамента и се огледа за своята приятелка. Беше събота, 10 сутринта:
- Тами, спиш ли?
- Не... Добро утро.
- Добро е! Снощи пропусна много, че не дойде с мен! Но тази вечер няма да се измъкнеш!
Калиста си съблече палтото и се запъти към стаята на Тами. Тя беше легнала на леглото, гушнала една възглавница, а погледът й тъжно се рееше в посока към прозореца. Слънцето я бе прегърнало със своите лъчи, ала по лицето й имаше следи от сълзи.
- Тами! Чуваш ли ме? – попита нетърпеливо Калиста.
- Чувам те, но не ми се излиза. Не съм в настроение, знаеш.
- Това го слушам от 2 години! И вече не искам да го чувам! Довечера ще дойдеш с мен, каквото и да ми коства!
- Кали, просто ме остави да помисля… на спокойствие…
- ... Не! Как не разбра толкова време, че не си струва да страдаш за някого, който не заслужава? Та той...
- ... той се обади днес.
- И… какво ти каза?
- Обичайните игрички, загадки... знаеш го. Но ми напомни отново за съществуването си. Харесва му да се появява в живота ми, когато си поиска и да разрушава всичко, съградено с толкова труд.
- Ти сама си си виновна, защото му го позволяваш!?
- Нямам силите да се противопоставя… какво да правя?
- Намери ги!
- Помниш ли този ни разговор, Тами?
- Помня го...
- Ти не мислеше, че можеш... но успя! Видя ли?!
- Кали, какво като съм намерила силите да забравя най-голямата си болка? Каква полза, щом сега съм на път да изпитам по-голяма болка от най-голямата ми болка?
- Не можеш да говориш така, не си сигурна какво те чака занапред! Може да е нещо хубаво, Тами! Не се предавай на лошите мисли! Съдбата ти прати нов шанс! Нова възможност да опознаеш един нов човек!
- А аз заслужавам ли го? Дали мога да направя някого щастлив след като толкова време съм била толкова нещастна?
Калиста се намуси ядосано, отпи от кафето си и се огледа наоколо.
- Говориш глупости!... После ще говорим пак за това, като помислиш по-разумно върху нещата… Това кафе винаги съм го харесвала, защото е спокойно, има хубава музика и от терасата има стълби към градината с езерото.
- Ето, идва твоя приятел, ще отида да разгледам градината, Кали.
- Тами?
- Ох, Кали... стресна ме...
- За какво мислиш?
- За него...
- Защо не му се обадиш, сигурно ще ти се зарадва.
- Предпочитам да не му досаждам. Нека той да ме потърси, когато има нужда от мен.
- А откъде знаеш, че няма нужда точно от това - ти да му се обадиш?
- Не го знам… не знам какво знам и какво не…
- Не те разбирам.
- И аз не се разбирам…
- Защо си тъжна, нали го обичаш?
- Страх ме е... точно защото го... обичам.
- Как така те е страх? Още нищо не е започнало, а ти вече мислиш за края? Що за мислене?
- Ами, ако не съм това, от което има нужда, ако го разочаровам някак, а ако го стресна някак с любовта си... ако...
- … "ако" е много опасна дума, която поставена пред едно изречение променя целия му смисъл и която понякога съществува само в страховете ни.
- Кали, искам да обичам и да бъда обичана. Лошо ли е? Но ме е страх, защото досега не съм била истински щастлива в любовта…
- Винаги има първи път, сестрице.
- А... откъде да знам, че...
- ... почакай и ще видиш.
© Пепел от Рози Todos los derechos reservados