Танцувай... Малко гласче в главата ми говори, казва ми: "Не е късно, никога не е!" Аз слушам с невярващи уши, изпълнена със съмнения не само за съществуването на гласчето, но и за всичко в мен. Танцувай... А как бих могла, когато всичко е толкова сложно? Танцувай... и вие пак ще сте заедно, казва малкото демонче...или ангелче? Дали? Аз искам, желая, копнея... Вечерта ме обгръща в студената си прегръдка, аз се свивам, сгушена в мисълта за него. Той ще ме спаси нали? Няма как да не ме...

            Танцувай... А болната ирония на реалността ми се усмихва, докато аз все пак потъвам в собствената си заблуда. Прекрасен е живота,  прекрасен е света... А вярвам ли? Ти вярваш ли? И това, което е по-важно ... той вярва ли? Но все пак танцувай... Ще танцувам до последния си дъх, ако това ще е цената да го видя пак... Да го прегърна и усетя. С последния си дъх ще се гърча под непознатия танц, който ще ме отведе при него. Той ще ме спаси... той винаги ме спасява, мисля си аз. Танцувай... а демончето е все по-настоятелно. Гибелта....това е то. Всичко ли ще изчезне? Не ме интересува, ако изчезне, само той да е там. Не искам нищо, не искам никого... той ми стига.

            Танцувай... Нали вярвам, какво значение има дали е реалност. Всяко нещо е възможно стига да повярваш достатъчно дълго в него. А той ще танцува ли с мен? "Не това е важното! Това, което е важно, е дали ти си готова да танцуваш достатъчно дълго, че да заслужиш обичта му?" - казва малкото демонче в главата ми, докато се усмихва, а усмивката му е толкова широка, че разкъсва тъканта на бузите му. Пръски кръв ме покриват, свивам се и плача...танцувайки! Смях, о този ужасен смях! Забавлява се малкият демон, докато се смее на собствения ми ужас. Танцувай!...

            И така и ще правя до сетния си дъх... Можеш да ме пръскаш с кръв, било то собствената ми или твоята, но пак ще танцувам, защото в крайна сметка пак ще съм с него, пак ще съм в прегръдките му, а всичко, през което съм преминала ще си е струвало!

            "Наивно хлапе!" крещи демончето, подскачайки наоколо. "Има няколко типа хора знаеш ли - такива, които са достатъчно умни да спрат танца навреме и такива, които са наивни и мислят, че Той ще танцува с тях! Познай кой тип си ти?" И пак този ужасен смях... Пак същата подигравателна нотка.... Капчици кръв по лицето ми. Танцувам...

            "Ти не ни познаваш... Каквото и да стане, той ще танцува с мен, той ще ме обича!" Още по-силен смях... Невярващ... Не ме интересува, аз танцувам... Защото ако научих едно нещо, то е че нямам вяра в себе си, но имам вяра в нас! Той ще танцува с мен... Той ще ме предпази! Няма как да не ме...

            Ослепителна светлина, а после силен писък... Мъртва ли съм? Аз ли крещя? Или отново мисълта ми изневерява. Не... не съм аз! Демончето...  то крещи, гърчи се, изгаря живо. Проклина ме и същевременно ми се подиграва. Изгаря живо... Умирам ли? Или то умира...? Успях! Танцувам... Колкото повече танцувам, толкова по-агонични стават писъците му, толкова по-силно започва да гори и толкова повече кръв тече по пода. А аз се забавлявам... Танцувай, малко демонче, под агонията на собствената си неприязън! Защото ти така и не разбра, че не ни познаваш! Не познаваш любовта ни. А сега ти танцувай, а аз ще се забавлявам! Танцувай, гърчейки си в ада на собствените си съмнения! Проумя ли поне, че няма по-силна любов от нашата? Сега аз дърпам конците...

            Танцувай... и ето краят... Но не моят, а този на малкото демонче. Изгаря то с последните си капки омразна кръв и изчезва. Тишина... мислите ми отново се подреждат, в главата ми отново има ред. И отново смях... И изведнъж ослепителна светлина. Свърши ли?

            Отварям очи... И ето го него, точно пред мен! Смее се.... Успях! Танцувах... танцувах до сетните си сили... Вярвах... вярвах до последния си дъх. И ето го него, виждам го, докосвам го... Той ме целува.... Той ще ме предпази... Няма как да не ме...

            ... Все пак, това сме ние...

            Танцувай!...