– Сега стана ли ти ясно защо реагирах така на сватбата? – попита дядо ми, а гласът му издаваше, че е изтощен от вълнение.
Не знаех какво да отговоря. Ако бях направил коментар на чутото, сигурно щях да изтърся някакво евтино клише, от което щеше да ме е срам, затова станах и силно прегърнах стареца. Само така можех да изразя обичта и състраданието, които чувствах към него в онзи момент.
По време на разказа на моя роднина, бивш лагерист, не отроних нито дума. Не подозирах, че старецът може да говори без спиране в продължение на часове, и то да говори увлекателно като завършен актьор, който заслужава да бъде номиниран за годишните театрални награди. Така се бях пренесъл на онова ужасно място, че почувствах от първо лице описаните събития. И в края на историята, поне тогава си мислех, че това е краят, слънцето бе избягало далеч на запад, пръчките продължаваха да стоят мълчаливо, комарите нагло демонстрираха, че ефектът от лосиона е преминал, но за мен това бяха просто далечни подробности. ...