Двете жени пиеха кафе, пушеха цигари и гледаха танца на дивите зайци. Скоростният им бяг беше една шега, едно надбягване, в което нямаше значение кой ще е победител. Бяха свикнали с това място, голо, каменисто и буренясало. Където човешки крак рядко стъпваше. На всички страни беше простор, зеленият гръб на планината се гънеше близо и по-далеч, където снегът си отиваше в края на май. Белотата му се дърпаше бавно нагоре, и когато тревата наоколо започваше да прегаря, зайците ставаха много игриви. Лятото ги правеше нетърпеливи и леко възбудени, сивокафеникавата им козина лъщеше, телата им наедряваха, а мисълта за идващата зима беше още много далеч. Двете жени бяха свикнали с тях, а и зайците не им обръщаха никакво внимание, бяха разбрали отдавна, че не те са им заплаха.
Къщата на двете жени беше на края на селото, дори извън него. До нея се стигаше по път, проправил си посоката между големите плоски, червеникавосиви, силно набраздени каменни плочи, с които това място си бе завоювало името ...