-Аз ще изкарам колата, а ти се нагласи!
-Добре, обличам се и идвам!
Веселина погледна през прозореца и изпрати с поглед своя спътник в живота Павел. Във всяка негова стъпка, тя виждаше страница по страница книгата на спомените, която я топлеше всеки път, когато я отваряше. И двамата бяха пенсионери. Живяли в различни къщи. Създали семейства, отгледали деца. Сблъсквали са се с много трудности и неволи, както и при всички хора.
Животът ги срещнал преди повече от четиридесет години. Павел бил в командировка в родното място на Веселина. Случайно се запознали. И от мига, в който докоснала ръката му, тя се влюбила. Обикнала очите му. Сърцето й трепвало при мисълта за младият тогава мъж. Но държала на семейството си и единствено ценностите, в които била възпитана и отговорността към малките й деца са я спирали да се отдаде изцяло на тази толкова силна и изгаряща страст. Веселина успяла да скрие своите чувства . За тази обич не знаел дори и нейният възлюбен.
Минавали дни, месец, години. Всеки от тях живеел със собствените си радости и тъга. Децата им пораснали. Поели пътя си в живота. А времето летяло неудържимо. Пенсионирали се. И се отдали на спокойни старини. Далеч един от друг, всеки в своя дом. Годините лишават човека от сили. Носят и болка от загуба на близки хора. След като остава вдовица, Веселина живее няколко години сама. Единственото, което й носело радост е било това, че се чувала редовно по телефона с децата. А по големи празници си ходели на гости. Така, в самотата си, възрастната жена, която в миналото е била учител, все още любознателна, водела кореспонденции с различни хора. С поети, писатели, с хора, които стопляли душата й. Тази силна обич, която изпитвала толкова много години, нито за миг не е намалявала силата си. Останала сама, Веселина решила да потърси своя любим мъж. Намира го. Пишат си. Отначало, писмата били като между срамежливи подрастващи деца. Весели, непринудени, а в същото време единият подхвърлял дума, с която разпалвал огън в сърцето на другия. Но всяко едно съобщение е носело топлина в сърцата им и с нетърпение очаквали другия ден, когато отново ще си пишат. Единият чакал другия. Това очакване било болезнено, но осмисляло дните им. Започнали да се срещат. Излизали. Канели са се на гости. От дума на дума, Веселина признала чувствата си на Павел. Той приел всичко това и бил толкова щастлив, че й посвещавал свои стихотворения, които в изблик на силна обич извирали от побелялата му глава. Като мъж, той най-накрая й казал, че също не е бил безразличен към нея.
- Хайде, готова ли си? - извика Павел.
Веселина се стресна от гласа му. Тя се събуди от спомените, в които се бе унесла.
- Да, идвам! - отговори тя и слезе по стъпалата.
Възрастната жена искаше да напазарува някои неща, които й бяха необходими за домакинството. Качи се в колата и тръгнаха към големия магазин в центъра на града. Павел шофираше внимтелно. Караше бавно. Следеше всяка ситуация на пътя. А Веселина гледаше през прозореца. Възкликваше, когато минаваха край лъскави витрини. Говореше весело, усмихваше се. Всяко едно пътуване я връщаше към младостта. Веселина поглеждаше към своя любим и свенливо затваряше очи, когато се срещнеха погледите им.
Павел намери място, където да паркира и след няколко маневри, успя да спре колата точно пред магазина. Слезе, отвори галантно вратата на Веселина и и помогна да слезе.
- Аз няма да влизам. Ще те изчакам тук! - каза той.
Веселина влезе в търговския обект. Потъна сред рафтовете. Павел пъхна ръце в джобовете на палтото си и се разхождаше на паркинга. Той вдигна глава и се загледа в уличен музикант, който току що сядаше на тротоара ред магазина. Беше със стар, но запазен акордеон, който вдишваше и издишваше заедно с него. Павел се приближи към музиканта и го попита:
- Как си? Не е ли малко студено, за да свириш навън?
- Живот! -отговори с усмивка, която приличаше на байрачето на четвъртина нота акордеонистът.
Павел също се усмихна и каза:
- Искам да те помоля нещо. Имам желание да зарадвам жената, която обичам. Тя сега е в магазина и пазарува. Свириш ли валс?
-Да!
Павел бръкна в джоба си и извади една банкнота. Подаде я на музиканта и рече:
-Искам, когато тя излезе, аз ще ти дам знак, да изсвириш един валс за нея.
Акордеонистът се усмихна с възможно най-широката си усмивка и отговори:
-Добре, но искам и една цигара!
Павел понечи да му каже, че вече прекалява, но се спря. Извади цигара и му я даде.
Хора влизаха и излизаха от магазина. Спираха и тръгваха коли. Не след дълго, с една пълна чанта, от търговския обект излезе и Веселина. Тя направи няколко крачки. И чу непознат мъжки глас:
- Госпожо, този валс е за вас!
Обърна се и видя подадената за танц ръка на Павел. Музиката звучеше толкова нежно, че възрастната жена не осъзна, кога бе попаднала в прегръдките на своя любим. Бе толкова възхитена и изненадана, че дори през ум не й бе минало да остави чантата. Хората се спираха. Някои жени поглеждаха с укор мъжете си, като гледаха танца на възрастната двойка. Акордеонистът се усмихваше. А Веселина и Павел танцуваха в ритъма на валса. Главите им се допираха. И възрастният мъж шепнеше в ушите на своята любима:
- Това е моят подарък към теб. Не ми се сърди, че понякога нямам думи, за да ти кажа, колко много те обичам. Ето, даже те настъпах от вълнение.
Веселина се смееше. Нямаше и следа от умората, с които я бяха облекли годините. Жената следваше стъпките на своя любим мъж. Така както бе следвала сърцето си през всичките тези години.
А който следва сърцето си, то някой ден, може рано, може и късно, но все някой ден ще го възнагради.
А каква по-голяма награда от това да танцуваш с любимия човек. Миг, в който две сърца се прегръщат.
Танцът на живота.

Явор Перфанов
21.02.2020 г.
Г.Оряховица

:)