6 месеца по–късно:
Анджела стоеше безучастно на фотьойла си, а погледът ù беше забит през тънкото стъкло на кухненския прозорец. Пред нея, на познатата ни масичка, стоеше Александър. Пред него имаше огромен тефтер с телефонни номера, а той непрекъснато набираше и набираше, последователно, всеки от тях. По челото му се стичаха капчици пот, лицето му беше изкривено в тъжна, едновременно с това гневна физиономия.

  Той се мразеше. Не знаеше къде да се дене от злоба... към себе си!

  Дъщеря му беше всичко за него, но сега нея я нямаше, а последните му мигове с нея бяха повече от ужасни. Сега беше изпаднал в някакво неопределено състояние на агония, а цялото му същество се бореше с насъбралата се себеомраза.

  Навън вече прехвърчаха шарените есенни листа. Под небето бяха увиснали черни облаци, заплашващи всеки момент да изсипят студения си дъжд над къщите. А сухата, напукана от жаркото лято земя плачеше и тръпнеше в очакване това да се случи.

  Есента бе настъпила, с нея бе настъпил и нов етап от живота на семейството. Тяхната едничка дъщеря бе изчезнала напълно безследно преди 6 месеца, а тяхното безсилие да я открият беше твърде очевидно и жалко. Те не осъзнаваха, че светът им трябва да продължи да съществува, лишен от присъствието на Габи. Продължаваха да таят надежда, въпреки всички факти, които им бяха изложени като на карта. Всички полицаи и десетките агенти, които бяха наемали за издирването, ги убеждаваха, че откриването на дъщеря им е почти невъзможно. Но вярата на Анджела и Александър не стихваше дори за един миг.

   По косите на младата майка вече се различаваха няколко побелели кичура, които бяха свидетелство за вътрешната ù мъка и безпокойство. А съпругът ù повече от всякога искаше да върне детето си и да му даде това, от което го бе лишавал толкова дълго време – безрезервна родителска обич.

   Никой не можеше дори да предположи къде е Габи в този момент. Повечето експерти гарантираха смъртта ù, но какво от това, по дяволите? Нима родителите трябваше просто да вдигнат ръце от всичко и да продължат напред, в изопачения си и ужасяващ живот, без да положат и последните си усилия? Ами какво би станало, ако след 10 години си спомнят този момент и се запитат - дали пък не са могли да сторят нещо? Тогава какво? Трябва да живеят с нова болка – болката от подозрението, че са се провалили и са изпуснали шанса си. Що за глупост?! Те нямаше да се откажат, не и скоро.

4 години по–късно:

Дворът отново бе покрит с пъстър килим от сухи листа, небето отново бе мрачно, обръгнато от големи, тежки облаци, които чернееха над градчето. 
  Надниквайки през кухненския прозорец, пред лицата ни отново се разкриваше масичката, върху която, както всяка друга сутрин, имаше бели, порцеланови чашки с топло кафе, над които висяха двете сънени лица на Анджела и Александър. Но този път имаше нещо ново, което допълваше цялата картина. Е, усещаше се пак онази празнина, от преди 4 години, но този път не бе толкова тъжна, жалка и безсилна. Този път имаше един нов елемент, който внасяше сладка свежест в картината. 

  В едното ъгълче на масата отново имаше топли кифлички. Сладката им пара се издигаше и ароматизираше цялата къща. А над чинията едно сладко личице шареше с чувствения си и дълбок зелен поглед. Този поглед не беше тъй объркан и блуждаещ безцелно наоколо. Не беше изгубен.

  Малките ръчички се протягаха към чинията периодично, а малкото момче поднасяше към устата си кифла, отхапваше от нея и отново шареше с погледа си насам-натам. 

  Родителите го наблюдаваха с любов, чувствайки колко са облагодетелствани и щастливи. 
  Цялата къща бе изпълнена с любов и топлина. 

  И макар фактът, че всяка частица от Александър и Анджела пазеше дълбокия спомен за Габриела, те все пак си позволиха, най-сетне, да продължат напред. Те знаеха, че това е техният втори шанс.